Драконите на сломеното слънце [bg]

— Може пък драконите да ни се притекат на помощ — предположи капитанът, като погледна към небето. — Ако все още са наблизо.

— Там са — изръмжа недоволно Галдар. — Но няма да направят нищо. Ако великаните ни затрият, Таргон просто ще си спести разходите по екзекуцията.

— Няма да ни затрият — прекъсна го хладно Водачката. — Извикайте подкомандир Пеърджин!

— Тук съм, Мина!

Офицерът забързано си проправи път през строените мъже.

— Пеърджин, верен ли си ми?

— Да, Мина — отвърна твърдо той.

— Помоли ме за възможност да докажеш лоялността си.

— Да, Мина — каза отново той, ала този път гласът му леко потрепна.

— Спасих живота ти — рече тя. Виковете и крясъците на великаните се приближаваха. Мъжете смутено надничаха през рамо. — И следователно животът ти е мой.

— Да, Мина — отвърна офицерът.

— Подкомандир Пеърджин, заедно с хората си оставате, за да отбранявате каруците с провизиите ни. Ще задържите великаните колкото можете по-дълго. С това ще ни дадете шанс да се отдалечим на достатъчно разстояние от тях.

Той преглътна.

— Да, Мина — произнесе, но безгласно.

— Ще се моля за теб — каза меко Водачката. Тя протегна ръка към него. — Както и за всички вас, които оставате. Единият Бог ви благославя и приема саможертвата ви. Заемете позиции.

Пеърджин улови десницата й и благоговейно притисна устни към нея. Погледна я екзалтирано, ентусиазирано. Когато отново се върна сред войните си, им заговори оживено, сякаш му бяха обещали най-голямата награда. Галдар внимателно проследи как войниците под негово командване мълчаливо се подчиниха на дадените им разпореждания. Нито един от тях не се опита да се скрие или да отбегне назначението, макар на всички да беше ясно, че заповедта на Мина по същество е смъртно наказание. Някои пребледняха, други станаха мрачни, но се подчиниха с решителност и убеждение. Започнаха да се подреждат около каруците с провизии, в които имаше бъчви с осолено говеждо и пиво, чували с брашно, ковашки инструменти, мечове, щитове, брони, палатки и въжета.