![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Нямам никаква престава. Освен, че трябва да е бил някой… като мен. — Усетих силна тръпка. Джейми ме погледна и се смръщи.
— Нали не си се простудила, сасенак?
— Не. — Усмихнах се вяло. — Може би просто настръхнах.
Взех шала си от куката до вратата и се завих с него. Ръцете му плъзнаха по раменете ми, топли и успокояващи.
— Това означава още нещо, нали? — попита той тихо. — Означава, че има още едно… място. Може би наблизо.
Още един каменен кръг или нещо като него. И аз си го бях помислила и се разтреперих отново. Джейми се взираше замислено в черепа, после извади кърпата от ръкава си и покри с нея празните очи.
— Ще го погреба след вечеря — каза той.
— О, вечерята. — Прибрах косата зад ухото си, опитвах се да насоча мислите си към храната. — Да, ще видя дали има някакви яйца. Ще стане бързо.
— Не се тревожи, сасенак. — Джейми погледна към гърнето в огнището. — Можем да ядем това.
Този път тръпката ми беше напълно престорена.
— Уф. — Той ми се усмихна.
— Че какво ѝ има на хубавата ечемичена каша?
— Ако изобщо е такава — отвърнах, като се взирах с отвращение в гърнето. — Това мирише повече на отпадък от дестилерия. — Направена с влажно зърно, недостатъчно сварена и оставена да изстине, лепкавата супа вече беше започнала да лъха на ферментация.
— Като стана дума — казах аз и побутнах с крак торбата с влажен ечемик, — това трябва да се разстели, за да изсъхне, преди да е мухлясало. Ако вече не е мухлясало.
Джейми се взираше в отвратителната супа, смръщил замислено чело.
— Така ли? — рече разсеяно, после като че ли се съвзе. — О, да. Ще го направя. — Усука отвора на торбата и я метна на рамо. По път към вратата спря и погледна към забуления череп.
— Ти каза, че не мислиш, че е християнин — рече той и ме погледна с любопитство. — Защо, сасенак?
Поколебах се, но нямаше време да му разказвам съня си — ако изобщо беше сън. Чувах Дънкан и Иън да разговарят, докато се приближаваха към къщата.
— Просто така — свих рамене.
— А, добре. Тогава просто ще приемем това.
24.
Писане на писмо; великото изкуство на любовта
Оксфорд, март 1971 г.
Роджър предполагаше, че и в Инвърнес вали също като в Оксфорд, но някак северният дъжд никога не му пречеше. Студеният шотландски вятър, който помиташе Мъри Фърт, беше ободряващ и проливният дъжд едновременно стимулираше и освежаваше духа.
Но само когато Бриана беше с него в Шотландия. Сега тя бе в Америка, той в Англия и Оксфорд беше студен и мрачен, всички улици и сгради бяха сиви като пепел от мъртви огньове. Дъжд трополеше по раменете на робата му на учен, когато хукна през двора, заслонявайки купчината документи под памучните гънки. Щом се скри в портиерната, спря да се отърси като куче, разпръсквайки капки по каменния коридор.
— Някакви писма? — попита той.
— Мисля, че да, господин Уейкфийлд. Секунда. — Мартин изчезна в светилището си и остави Роджър да чете имената на загиналите във войната учени от колежа, издълбани на каменна плоча до входа.
Джордж Ванландингам, ескуайър. Почитаемият Филип Мензис. Джоузеф Уилям Роско. Не за първи път се чудеше за тези мъртви герои и какви ли са били. Откакто срещна Бриана и майка ѝ, за него миналото започна притеснително да добива човешко лице.
— Ето, господин Уейкфийлд. — Мартин се усмихваше зад плота, държеше тънка купчинка писма. — Едното дойде от Щатите днес — добави със смигване.
Роджър усети как на лицето му се появява усмивка и топло сияние се разля от гърдите към крайниците му, прогонвайки студа на дъждовния ден.
— Ще се видите ли скоро с младата дама, господин Уейкфийлд? — Мартин проточи врат, за да надникне към писмото с американски марки. Беше видял Бриана, когато тя дойде тук с Роджър точно преди Коледа и беше очарован от нея.
— Надявам се. Вероятно през лятото. Благодаря!
Сви към стълбището, като пъхна писмата си в ръкава на робата, докато търсеше ключа си. Мисълта за лятото събуждаше у него както въодушевление, така и ужас. Тя бе казала, че ще дойде през юли, но до юли оставаха четири месеца. Понякога му се струваше, че няма да издържи и четири дни.
Роджър сгъна отново писмото и го пъхна във вътрешния си джоб, до сърцето. Тя му пишеше през няколко дни, от кратки бележки до дълги писма и всяко писмо събуждаше у него топло сияние, което обикновено го сгряваше до пристигането на следващото.
Но писмата ѝ напоследък бяха станали леко незадоволителни. Все още изпълнени с обич, тя винаги ги подписваше така, „с обич“, винаги казваше, че ѝ липсва и иска да е с нея. Но вече не бяха толкова страстни.