Зовът на барабана [bg]

Внезапно си помислих нещо, за което не си бях спомняла от години; за един малък тъмен килер в Париж, скрит зад аптека. Стените бяха покрити с лавици във формата на пчелна пита и във всяка клетка имаше полиран череп. На всякакви животни, от земеровки до вълци, мишки и мечки.

И положила ръка на главата на моя неизвестен приятел, аз чух гласа на мастър Раймон така ясен, сякаш стоеше до мен.

— Съчувствие? — каза той, когато докоснах извивката на един еленски череп. — Това е необичайно чувство към кост, мадона.

Но той знаеше какво имам предвид. И аз знаех, че знае, защото, когато го попитах защо е събрал тези черепи, той ми се усмихна и отвърна: „Те са някаква компания.“

Знаех какво има предвид, защото мъжът, чийто череп държах, определено ми беше правил компания в много мрачно и самотно място. Не за първи път се зачудих дали наистина имаше нещо общо с привидението, което видях в планината; индианецът с боядисано в черно лице.

Призракът — ако беше такъв — не ми се усмихна и не ми заговори на глас. Не бях видяла зъбите му, което щеше да е единствената ми възможност за сравнение с черепа, защото установих, че съм го вдигнала и прокарвам палец по ръба на един спукан резец. Вдигнах го към прозореца и го разгледах на меката светлина на залеза.

Зъбите от едната страна бяха разбити. Спукани и начупени, сякаш беше ударен в устата, вероятно с камък или тояга — с приклад? От другата страна бяха цели; всъщност в много добро състояние. Не бях специалист, но мислех, че черепът е на зрял мъж, на трийсет или четиридесет години. Зъбите на мъж на тази възраст трябваше да са по-износени, особено като се имаше предвид диетата на индианците от смляна царевица, която — заради начина на приготвяне, чрез стриване между плоски камъни — съдържаше доста каменни частици.

Резците и кучешките зъби от здравата страна бяха почти непротрити обаче. Обърнах черепа, за да преценя изтриването на кътниците и замръзнах.

Замръзнах въпреки огъня зад гърба ми. Замръзнах както когато бях изгубена в мрака, сама в планината с главата на мъртвия мъж. Защото сега късното слънце избиваше искри от ръцете ми: от сребърната ивица на венчалната ми халка и от сребристите пломби в устата на моя покоен компаньон.

Втренчих се в тях, после обърнах черепа и го сложих внимателно на писалището, сякаш бе направен от стъкло.

— Господи — казах, забравила за умората. — Господи — взирах се в празните очи и кривата усмивка. — Кой си ти?