Лебедова песен [bg]

Мъжът свали бинокъла от очите си, преди студът да е залепил чашките за лицето му.

— Не стреляйте! — изкрещя наляво той. — Предайте нататък! — Съобщението продължи надолу по линията. Мъжът погледна вдясно и изкрещя същата заповед, след което зачака с облечена в ръкавица ръка на автомата „Инграм“ под палтото му.

Автомобилът мина покрай една горяща кола и на червения блясък се видя, че всъщност е камион с останки от боя от двете страни, които рекламираха различни видове сладолед. Два високоговорителя бяха монтирани на покрива на кабината, а предното стъкло беше заменено от метален капак, на който имаше само два тесни прореза, през които шофьорът и пътниците да виждат. Предната броня и радиаторът бяха покрити с метал, от който се подаваха назъбени метални шипове, дълги около шестдесет сантиметра. Стъклото на двата фара беше подсилено с дебела лента и покрито с телена мрежа. От двете страни на камиона имаше прорези за оръжия и на покрива му беше монтирана груба ламаринена оръдейна кула, от която се подаваше цевта на тежка картечница.

Сладоледеният камион на „Гуд Хюмър“28, чийто модифициран двигател сякаш пръхтеше, мина със своите покрити с вериги гуми през трупа на кон и спря на около петдесет метра от бодливата тел. Веселата записана музика, свирена на калиопа, продължи още близо две минути… и след това настъпи тишина.

Тишината се проточи. От високоговорителите се разнесе мъжки глас:

— Франклин Хейс! Чуваш ли, Франклин Хейс?

Кльощавият и изморен мъж с палтото от овча кожа присви очи, но не каза нищо.

— Франклин Хейс! — продължи да настоява гласът, в който се усещаше напевна подигравателна нотка. — Ти ни осигури добра битка, Франклин Хейс! Армията на съвършенството те приветства!

— Майната ти — каза тихо една трепереща в окопа до Хейс жена на средна възраст. Тя имаше нож в колана и пистолет в ръката. Един зелен келоид, който приличаше на листо на водна лилия, покриваше по-голямата част от лицето ѝ.

— Ти си добър командир, Франклин Хейс! Не мислехме, че сте толкова силни, че да ни се измъкнете в Дънинг. Смятахме, че ще умрете на магистралата. Колко от вас оцеляха, Франклин Хейс? Четиристотин? Петстотин? Колко все още могат да продължават да се бият? Може би половината? Армията на съвършенството разполага с повече от четиристотин здрави войници, Франклин Хейс! Някои от тях страдаха заради вас, но решиха да спасят животите си и дойдоха на наша страна!

Някой в окопа отляво стреля с пушка и няколко други последваха примера му. Хейс се провикна:

— Не хабете патроните си, по дяволите! — Стрелбата намаля, след което напълно секна.

— Войниците ти са нервни, Франклин Хейс! — подигра се гласът. — Знаят, че ще умрат.

— Не сме никакви войници — прошепна на себе си Хейс. — Шибано лудо копеле, не сме никакви войници! — Как обществото му от оцелели — някога наброявало над хиляда души, които се опитваха да възстановят градчето Скотсблъф — беше въвлечено в тази луда „война“, нямаше представа. Един ван, каран от едър мъж с червена брада, беше дошъл в Скотсблъф. С него дойде и хилав мъж с бинтовано лице — бинтовете покриваха всичко освен очите му, които от своя страна бяха скрити зад очила. Бинтованият заговори с висок младежки глас и обясни, че преди време е бил лошо изгорен. Той помоли за вода и място, на което да прекара нощта, но не позволи на доктор Гарднър дори да докосне превръзките му. Самият Хейс, като кмет на Скотсблъф, беше развел младия мъж около сградите, които възстановяваха. По някое време през нощта двамата мъже си бяха отишли и след три дни градчето беше нападнато и изгорено до основи. Писъците на съпругата и сина му още звучаха в ушите му. След това Хейс поведе оцелелите на изток, за да се спасят от маниаците, които ги преследваха… но „Армията на съвършенството“ разполагаше с повече камиони, коли, коне, каравани, бензин, оръжия, патрони и „войници“, така че групата, която беше по петите им, остави стотици трупове след себе си.