Лебедова песен [bg]

Фокусникът вдигна ръце.

— Казвам се Ръсти Уедърс. Аз и двамата ми приятели си търсим място, на което да си починем, преди да е станало много тъмно. Видях светлината от пътя и забелязах, че имате хамбар, така че си казах…

— Откъде идвате?

— От запад. Минахме през Хаус Мил и Биксби.

— Нищо не остана от тези градове.

— Знам. Моля ви, господине, искаме единствено място, на което да поспим. Конят ни определено би използвал покрив над главата си.

— Махни тази кърпа от лицето си, за да го видя. На кого се опитваш да приличаш? На Джеси Джеймс ли?

Ръсти махна шала. За момент настъпи мълчание.

— Много е студено тук отвън, господине. — Тишината продължи още известно време. Фокусникът чу, че мъжът говори с някого, но не можа да разбере какво казва. В следващия миг цевта на пушката изчезна. Ръсти изпусна въздишка на облекчение и от устата му излезе бяло облаче пара. Вратата беше отключена — няколко резета бяха дръпнати — и се отвори.

Слаб и измъчен мъж — на около шестдесет години, с къдрава бяла коса и неподдържана бяла брада като на отшелник — застана пред него. Пушката беше отпусната до тялото му, но готова за употреба. Лицето на възрастния мъж беше толкова грубо и набръчкано, че приличаше на гравиран камък, а тъмнокафявите му очи се местеха от Ръсти към каруцата.

— Какво пише там? „Пътуващо представление“? Какво, в името на Юда, е това?

— Точно каквото пише. Ние сме… ние сме артисти.

Една възрастна жена с бяла коса, облечена в сиви панталони и дебел бял пуловер надникна плахо над рамото на мъжа.

— Артисти — повтори домакинът и се намръщи, сякаш беше помирисал нещо неприятно. Погледът му отново се спря на Ръсти. — Дали имате някаква храна?

— Останали са ни няколко консерви. Боб и подобни.

— Ние пък имаме кана с кафе и малко осолено свинско. Закарайте каруцата си в хамбара и донесете боба. — Възрастният мъж затвори вратата в лицето на Ръсти.

Фокусникът прибра каруцата в хамбара. Двамата с Джош отвързаха хамута на Муле, за да може да хапне малко слама и няколко изсъхнали царевични кочани. Гигантът наля вода в една кофа за коня и намери един изхвърлен буркан, за да налее и на Убиец. Хамбарът беше стабилен и не пускаше вятъра вътре, така че животните нямаше да са в опасност от измръзване, когато светлината се скриеше и истинският студ се спуснеше.

— Какво мислиш? — обърна се Джош към Ръсти, като говореше тихо. — Тя може ли да влезе?

— Не знам. Изглеждат ми добри хора, но са малко изнервени.

— Топлината ще ѝ дойде добре, ако са запалили огън. — Гигантът духна в ръцете си и се наведе, за да разтрие болящите го колена. — Можем да ги убедим, че не е заразна.

— Не знаем дали наистина не е.

— Ти не си се заразил, нали? Ако беше заразно, отдавна щеше да го прихванеш, не мислиш ли?

Ръсти кимна.