За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Когато Камбиз обсадил Пелузий, на първия ред поставил множество животни, които египтяните смятали за свещени; и войниците от гарнизона не смеели да стрелят. За кого не е ясно, че изискването за естествена самозащита стои над всички предписания?
Глава VIII
За това, че на принципите на така нареченото каноническо право трябва да се подчинява онова, което се урежда чрез принципите на гражданското право
Според римското гражданско право този, който е откраднал от свещено място предмет, принадлежащ на частно лице, подлежи на наказание само за кражба, но според каноническото право той бивал наказван за светотатство. Каноническото право обръща внимание на мястото, докато гражданското — на предмета. Но, да се обръща внимание само на мястото значи да не се мисли нито за същността и определението на кражбата, нито за същността и определението на светотатството.
Както мъжът може да иска развод заради изневяра на жената, така и жената някога е искала развод заради изневяра на мъжа. Този обичай, противно на римските закони, е бил въведен в църковните съдилища, които спазват само правилата на каноническото право; и действително, ако бракът се разглежда само от чисто духовна гледна точка и в отношение към другия живот, двата случая на нарушение на брака са еднакви. Но политическите и гражданските закони почти у всички народи с основание различават тия два случая. Те изискват от жените такава степен на скромност и въздържание, каквато от мъжете въобще не изискват; защото нарушаването на целомъдреността предполага у жените отричане от всички добродетели; защото жената, нарушила брачните закони, излиза от състоянието на естествената зависимост; защото природата отбелязва неверността на жените със сигурни знаци; да не говорим за това, че родените от прелюбодеяние деца на жената се дават по необходимост на мъжа и минават под негово попечителство, докато родените в прелюбодеяние на мъжа не се дават на жената и не минават под нейно попечителство.
Глава IX
За това, че въпросите, които трябва да бъдат уредени по принципите на гражданското право, рядко могат да бъдат уреждани по принципите на религиозните закони
Законите на религията имат по-голяма величественост, докато гражданските закони — по-голяма широта.
Законите за усъвършенствуване, извлечени от религията, имат пред вид не толкова подобряването на обществото, в което се съблюдават, колкото подобряването на човека, който ги съблюдава. Гражданските закони, обратно, имат пред вид повече нравственото достойнство на хората изобщо, отколкото нравственото достойнство на отделния индивид.
Така че колкото и почтени да са сами по себе си идеите, произтичащи непосредствено от религията, те не винаги трябва да служат като основни начала на гражданските закони; защото гражданските закони имат друг принцип — общото благо на обществото.
Римляните издавали постановления за запазване на нравствеността на жените в републиката; това са били постановления от политически характер. Когато се утвърдила монархията, те започнали да издават по този въпрос граждански закони; и те са издавали тези закони по принципите на гражданското управление. След появата на християнството новите закони имали вече не толкова връзка с чистотата на нравите изобщо, колкото със светостта на брака; съюзът между двата пола се разглеждал не толкова от гражданска, колкото от духовна гледна точка.
Преди всичко според римския закон мъжът, който връща жена си в къщи, след като тя е била обвинена в прелюбодеяние, бил подлаган на наказание като съучастник в разврата. Юстиниан постановил, вече от друга гледна точка, че мъжът може в продължение на две години да вземе отново жена си от манастир.
Ако жената нямала никакви известия за мъжа си на война, тя можела първоначално лесно да се ожени отново, защото имала право на развод. Законът на Константин изисквал тя да чака четири години, след което можела да изпрати до началника на мъжа си писмена молба за разтрогване на брака; ако след това мъжът й се върнел, той не можел вече да я обвини в прелюбодеяние. Обаче Юстиниан постановил, че колкото й време да е минало от изчезването на мъжа, жената не може да встъпи в нов брак, ако не е представила доказателства за неговата смърт във вид на удостоверение и клетва от неговия началник. Тук Юстиниан е имал пред вид неразтрогваемостта на брака, но може да се каже, че той й е предавал и прекалено голямо значение. Той е искал положително доказателство, там където е имало достатъчно отрицателни доказателства; той е изисквал нещо много трудно — да се представи отчет за съдбата на човек, който се е намирал в далечна страна и е бил изложен на много случайности; той е допускал извършване на престъпление, т. е. дезертьорство на мъжа, когато е било най-естествено да се допусне, че е умрял. Той е нарушавал общественото благо, лишавайки жената от право да встъпи в брак; той е засягал нейния частен интерес, излагайки я на хиляди опасности.