История на Втората световна война

Също през март се откриват американските въздушни бази по крайбрежието на Гренландия, както и базите на Бермудските острови, а през май американският военноморски флот поема дадената му под наем база от Аржентия на югоизточното крайбрежие на Нюфаундланд. В началото на юни американската морска пехота заменя британския гарнизон в Рейкявик в Исландия и оттам американските военноморски сили защитават американското корабоплаване до и от Исландия. Американският „неутралитет“ в Атлантическия океан става все по-малко неутрален.

През април е одобрено ремонтирането на британски кораби в американски корабостроителници, а междувременно започва и строежът на бойни търговски кораби съгласно „Ленд-лийза“.

В същото време Канада все по-осезателно помага на Великобритания в битката за Атлантика. През юни е създадена канадска ескортираща военноморска част, която се установява на база в Сейнт Джон в Нюфаундланд. Канадският Кралски военноморски флот поема отговорността за ескорта срещу подводници на изток до мястото южно от Исландия, откъдето конвоите се поемат от друг ескорт. Така става възможно осъществяването на плановете на британското Адмиралтейство за непрекъснат ескорт.

През лятото на 1941 г. канадските и британските ескорти се срещат и си предават конвоите едни на други по средата на океана на около 35 градуса западна дължина. Ескортите от Исландия и от Западните подстъпи се срещат и си предават конвоите в източната част на океана в сектор, намиращ се на 18 градуса западна дължина.

От юли нататък конвоите, минаващи през Гибралтар, също се съпровождат плътно от охраняващи кораби през целия път и се осигурява непрекъснат ескорт до западния бряг на Африка за конвоите до Сиера Леоне. Всеки конвой се придружава средно от пет охраняващи кораба. Един конвой от 45 кораба има периметър над 50 км, защитен от ескортиращите кораби. Но дори и при това положение хидролокаторите „Асдик“ за откриване на подводници, с които са снабдени всички ескортиращи кораби, могат да осигуряват дъга, широка 2 км, така че все още има големи празнини, през които подводницата би могла да проникне, без да бъде открита. Що се отнася до охраната от въздуха, от пролетта нататък прибавенитеспоред условията на „Ленд-лийза“ хидроплани „Каталина“ осигуряват охрана на 1100 км от Британските острови (което принуждава подводниците да се движат далеч от Западните подстъпи), на 1000 км от Канада и на 650 км южно от Исландия. Обаче в средата на Атлантика остава едно неохранявано про-странство, широко 500 км, а до края на март 1943 г. американските бомбар-дировачи с много голям обсег „Либърейтър“, които биха могли да покриват тази зона невинаги са на разположение. До средата на април на въоръжение са само 41 такива самолета. Междувременно броят на германските подводници се увеличава. До юли 1941 г. действат 65, а през октомври — 80. На 1 септември общият им брой достига 198, като до този момент са загубени 47. Общо взето, броят на новите подводници е много по-голям от броя на потапяните. Освен това новите са по-здрави. Корпусите им, които издържат на голямото налягане, са по-трудни за пробиване в сравнение с британските подводници и дълбоководните бомби трябва да избухват много по-близо, за да ги разрушат. През септември четири конвоя понасят тежки загуби, като при всичките случаи главната причина е липсата на адекватна защита от въздуха. През този месец, след срещата между Рузвелт и Чърчил през август, сътруденичеството между двата флота е засилено още повече от одобрения от президента „План № 4 за отбраната на Западното полукълбо“, съгласно който на американския флот е разрешено да ескортира конвои от неамерикански кораби и да осигурява ескорти за някои конвои в Атлантика на изток до мястото на срещата в средата на океана, като това място е преместено още по на изток до 22 градуса западна дължина.