История на Втората световна война
- Автор: Лиддел Гарт Бэзил Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Втората световна война». Краткое содержание книги:
През есента „джобният“ линеен кораб „Адмирал Шеер“ се промъква неза-белязан в Северния Атлантик и на 5 ноември атакува пътуващ за Великобри-тания конвой от Халифакс, Нова Шотландия, като потапя 5 търговски кораба и единствения им ескорт — въоръжения търговски крайцер „Джървис Бей“, който се жертва, за да даде време на останалите кораби от конвоя да избягат. Внезапната поява на „Адмирал Шеер“ в този жизненоважен за конвоите мор-ски път временно разстройва целия график на корабоплаването през Атлан-тическия океан, причинявайки задържането на другите конвои в продължение на две седмици, докато става известно, че „Шеер“ се е прехвърлил в южната част на Атлантика. Там той намира по-малко обекти, но броят на потопените от него кораби достига 16 с общ тонаж 99 000. На 1 април, след като е изминал над 83 000 км, той се връща невредим в Кил. Крайцерът „Адмирал Хипер“ също навлиза в Атлантическия океан в края на ноември, но на разсъмване на Коледа е неприятно изненадан, когато напада конвой със силен ескорт, тъй като това е конвой, пренасящ войски за Близкия изток. Ескортиращите крайцери прогонват „Хипер“, а повреда в машините му го принуждава да се отправи към Брест. От там през февруари той отново излиза в океана и има по-голям успех, като потапя 7 кораба от една неескортирана група покрай африканския бряг, обаче горивото му свършва и неговият капитан решава да се върне в Брест. В средата на март германският военноморски щаб нарежда на кораба да се върне у дома за по-прецизен ремонт и той се връща в Кил малко преди „Шеер“. Освен механичните дефекти малката издръжливост на „Хипер“ показва, че корабите от неговия клас не са подходящи за нападения на търговски съдове.
Освен подводниците и минните заграждения другото най-ефикасно оръжие на германците в морето са кораби, прикрити като търговски, но пригодени за нападателни цели, които те изпращат на дълги плавания от април 1940 г. До края на годината първата „вълна“ от 6 такива кораба потапя 54 търговски съда с общ тонаж 366 000, повечето в отдалечени райони на океана. Тяхното присъствие или заплахата от тях причинява не по-малко тревоги и смяна на маршрутите, отколкото действително потопените от тях кораби, а тази заплаха е подсилена и от умението, с което германците ги презареждат с го-риво и припаси на тайни срещи в океана. Тези атакуващи кораби са умело направлявани, а целите им — добре подбрани. Само един от тях е принуден да се сражава и той успява да се измъкне без сериозни повреди. Техните капитани обаче с едно-единствено изключение се държат хуманно, като позволяват на екипажите на нападнатите кораби да се качат в лодките и се отнасят добре с пленниците.
Пред лицето на тази многостранна заплаха, особено от страна на подводниците по пътищата през Атлантическия океан към Великобритания, възможностите на Кралския военноморски флот да осигурява ескорти са изчерпани до краен предел. От френските пристанища на брега на Атлантическия океан — Брест, Лориан и Ла Палис близо до Ла Рошел — подводниците могат да достигат до 25 градуса западна дължина, докато през лятото на 1940 г. британците могат да осигуряват ескорти до около 15 градуса западна дължина — на около 300 км западно от Ирландия, след което пътуващите от Великобритания конвои трябва да се разпръсват или да продължават пътя си без ескорт. Дори през октомври плътен ескорт се осигурява само до 19 градуса западна дължина — на около 650 км западно от Ирландия. Освен това обикновеният ескорт се състои само от един въоръжен търговски крайцер и едва след края на годината ескортите се увеличават средно на 2 кораба. Само конвоите за Близкия изток имат по-мощна охрана.
Тук трябва да споменем, че пристанището Халифакс в Нова Шотландия е главният западен терминал за атлантическите конвои, а пътуващите за Вели-британия конвои, пренасящи храни, петрол и муниции, се ескортират от канадски разрушители за първите 500–600 км, след което ги поема океанският ескорт, докато конвоят достигне по-добре защитената зона на Западните подстъпи.
Ценна помощ за решаване на проблема с ескортите идва от въвеждането на корветите през пролетта на 1940 г. Управлението на тези малки кораби, тежащи само по 925 т, е твърде изтощително за екипажите при бурно море, а и имат недостатъка, че не са достатъчно бързи, за да настигнат или дори да не изостават от подводница, която плава на повърхността. Обаче действат много смело, ескортирайки конвои по всяко време.
По-голяма помощ идва след споразумението, което Чърчил постига в пре-говорите си с президента Рузвелт през септември, след като в продължение на два месеца го убеждава да се съгласи да даде 50 от старите и излишни на американския флот разрушители от времето на Първата световна война срещу отдаването на 8 британски бази на западната страна на Атлантическия океан под наем за срок от 99 години. Въпреки че тези разрушители са остарели и преди да бъдат използвани, трябва да им бъдат монтирани хидролокатори „Асдик“ за откриване на подводници, те скоро успяват да дадат важен при-нос за решаването на проблема с ескортите и борбата с подводниците. Освен това тази сделка позволява на Съединените щати да подготвят бази за защита на собственото си корабоплаване в открито море и по крайбрежието, като същевременно това са първите крачки, които въвличат тази голяма неутрална страна в битката за Атлантика.