Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А те, противникът, — научили ли са нещо през насрещния бой? Както започват, май не са. Издува ги славата на световни победители и им пречи да виждат, и им пречи да предвиждат действията си. Заканват се да изкарат семейния скандал на улицата, да бият децата не в килера, а на улицата, да започват в чужбина съдебни процеси срещу „Архипелага“. По-глупаво нещо не може да се измисли, ала надменността им ги подвежда. Но ако преценяваме от тяхна гледна точка: а какво друго им остава?
Изпращат ми се нови анонимни писма: „В смъртта ще намериш успокоение! Скоро!“ На лекции за висши чиновници, в тесен кръг, тия дни, през декември: „Солженицин не ще го оставим да шета дълго.“
Чувам: зъбите на дракона стържат по камъка. Ах, колко жадува той за моята кръв! Но и: а че моята смърт ще ви излезе през носа — за това помислихте ли, злодеи? Няма да ви завидя.
Има прилика между времето, между настроението, с което завършвах главния текст на тази книга през пролетта на 1967-а и с което завършвам сега — може би вече и завинаги, а то си е и редно, целия си живот няма как да опишеш с перо. И тогава, и сега разплитах нишките на паметта си, за да ми е по-лесно преди удара, преди атаката. Тогава ми се струваше, а и си беше, по-страшно: по-слаба позиция, по-малка увереност. Сега ударите ще са много, взаимни, но и аз вече стоя много по-здраво на краката си и за пръв път, за пръв път излизам на бой, изправен в цял ръст и с целия си глас.
Бях завършил биографията си за нобеловския сборник точно по този начин — с намек: дори събитията, вече станали с нас, почти никога не можем да преценим и осъзнаем тутакси, по тяхната диря, а още по-непредсказуем и удивителен се оказва за нас развоят на бъдните събития.
За моя живот — велик момент, схватката, за която може би съм живял. (А да можеше някой ден тия боеве да отшумят? Да се свра за няколко години в пущинака и между полето, небето, гората и конете — да си пиша романа, без да бързам…)
Ами за тях? Не е ли дошло най-сетне времето, когато Русия ще започне да се събужда? Не е ли това мигът от предсказанията на пещерните призраци, когато Бърнамската гора ще тръгне?
Вероятно пак има грешки в предвижданията и сметките ми. Още доста неща и отблизо не ги виждам, още много има да ме поправя Висшата Ръка. Но това не вселява в гърдите ми страх. Мен ме весели и ме прави по-твърд това, че аз не всичко замислям и провеждам, че съм само меч, добре наточен за нечистата сила, орисан да я сече и разгонва.
О, дай ми, Господи, да не се прекърша при ударите! Да не изпадна от ръката Ти!
Декември 1973
Переделкино
ЧЕТВЪРТО ДОПЪЛНЕНИЕ
Юни 1974
И АЗ СИ НАМЕРИХ МАЙСТОРА
Предишното Трето допълнение вече беше завършено, но ми оставаше да го препиша на машина, да го префотографирам, да го изпратя на Запад, да скрия остатъка, когато на 28 декември в Переделкино, във вилата на семейство Чуковски, където от есента беше новият ми безлюден зимен подслон, по време на обичайното ми дневно хапване, съпроводено със слушане на дневното Би Би Си, ненадейно чух, че в Париж е излязъл на руски език първият том на „Архипелага“. Ненадейно — само що се отнася до дните, а инак аз бях помолил и го очаквах — на 7 януари, за православната Коледа, но поради нередовността на нашата връзка молбата ми закъсняла, а самоотвержените ни издатели, без да знаят нито неделни дни, нито вечерно свободно време, с дотам малочислени сили, на които някой ден хората има да се чудят, изпреварили моите сметки. Само с 10 дена, но тъкмо дните решават съдбата на нелегалната литература: ако не стигне слънчевото време за жетвата — похабява се цялата многомесечна реколта.
Чух — не трепнах и вилицата продължаваше да поднася зеле към устата ми. Колко стъпки вече бях правил през тези години и всяка ми изглеждаше лудешка, и всеки път оставаше без последствия от правителството, — смайваше ме слабостта, негъвкавостта на тази стена или тази огромна дъбова тояга, незаслужено наречена дъб, само за да се натъкми към поговорката. Колко пъти ми се е разминавало — защо и тоя път да не ми се размине?…
След един час ми обгори ръката газовият котел, наложи се да тръгна с обгореното за Москва и си помислих: дали не е символ? Но и за близките ми то беше празник, така прекарахме вечерта. Какво освобождение е това: крих се, спотайвах се, носих, носих — и пренесох! Олекна ми, но си остана канарата, вкаменената наша сълза. Дори да я държим вкъщи не смеехме, а сега — когото не го мързи, приятели, идвайте да четете!