Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Виж я ти, ще ни краде печеното! — възкликна Айла.
— Аз дори не я забелязах на фона на снега. Имаш остро око — каза Диджи. — И си толкова бърза с таза прашка, че просто не знам защо така се вълнуваш за капаните, Айла.
— Прашката е добра за ловуване, когато виждаш това, което искаш да хванеш, но капанът може да ти хване нещо, когато дори не си там. Добре е да познаваш и двете — отговори и Айла, приемайки въпроса на сериозно.
Седнаха, за да довършат яденето си. Айла не спираше да глади меката гъста козина на малката белка, докато говореха.
— Хермелините имат най-хубавата козина — каза тя.
— Така е при повечето от тези дълги белки — каза Диджи.
— Добра козина имат норките, самурите, че дори лакомците. Не е толкова мека, но е най-подходящата за качулки, ако искаш по лицето ти да полепне скреж. Но трудно се хващат в примка, а не стават за лов с копие. Бързи са и са зли. Изглежда, че в случая прашката ти върши най-добра работа, макар че още не разбирам как успя да го уцелиш.
— Научих се да ходя на лов с прашка за този вид животни. Отначало стрелях само по месоядни и първо изучих техните привичките.
— Защо? — попита Диджи.
— На мен изобщо не ми беше позволено да ловувам, затова не ходех на лов за животни, които служат за храна, а само за такива, които ни крадяха храната. — Тя кисело се усмихна при тази своя констатация. — Мислех че това ме оневинява.
— Защо не ти даваха да ловуваш?
— На жените от Клана им е забранено да ловуват…, но накрая ми разрешиха да използвам прашката си. — Айла замълча за миг припомняйки си миналото. — Знаеш ли, че убих лакомец много преди да убия заек? — усмихна се тя на иронията на съдбата.
Диджи поклати изумено глава. „Какво странно детство трябва да е имала Айла“ — помисли си тя.
Станаха да си вървят и докато Диджи си прибираше лисиците, Айла взе мекия бял хермелин. Прекара ръка по тялото му от главата до опашката.
— Ето това ми трябваше! Хермелин!
— Ами ти го имаш — отговори Диджи.
— Не. Искам да кажа за бялата туника. Искам да я украся с бял хермелин и да има тези опашчици. Харесват ми тези опашчици с малките черни връхчета.
— Откъде ще намериш достатъчно хермелини, за да украсиш цяла туника? — попита я Диджи. — Идва пролет, скоро ще си сменят цвета.
— Не ми трябват кой знае колко много, а където има един, обикновено се срещат и други. Ще отида на лов за тях. А сега трябва да намеря добри камъни.
Започна да разрива снега, търсейки камъни близо до брега на замръзналото поточе.
— Сега ли? — попита Диджи.
Айла спря и вдигна очи. От вълнение почти бе забравила за Диджи. Тя можеше да и попречи да проследи и издебне животинките.
— Няма защо да ме чакащ, Диджи, Връщай се. Аз ще намеря обратния път.
— Да се върна? Не бих изпуснала това за нищо на света.
— Можеш ли да стоиш съвсем тихо?
Диджи се усмихна.
— И друг път съм ходила на лов, Айла.
Айла се изчерви — почувства, че бе казала нещо неуместно.
— Не исках да кажа…
— Знам — каза Диджи, след това се усмихна. — Струва ми се, че мога да науча нещо от човек, който е убил първо лакомец, а след това заек. Лакомците са по-злобни, подли, безстрашни и коварни от всяко друго животно, включително хиената. Виждал съм как прогонват леопарди от собствената им плячка, та те могат да се изправят и срещу пещерен лъв. Ще гледам да не ти се пречкам. Ако мислиш, че плаша хермелина, кажи ми и ще те изчакам тук. Но не ме карай да си вървя.
Айла се усмихна с облекчение като си мислеше колко е хубаво да си имаш приятелка, която те разбира толкова бързо.
— Хермелините не са по-добри от лакомците. Просто са по-малки, Диджи.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Останало е малко печено месо. Може да влезе в употреба, но първо трябва да намерим следи, след като се запася с достатъчно камъни.
Когато Айла натрупа задоволителна купчина заряди и ги сложи в една кожена кесия, закачена на кръста и, тя взе раницата и я метна през лявото си рамо. После спря и проучи терена, като търсеше най-доброто място за началото на лова. Диджи стоеше само на една крачка встрани и зад нея и чакаше тя да поеме инициативата. Айла започнала и говори тихо, сякаш мислеше на глас.
— Белките не правят леговища. Използват, каквото им падне, дори дупки на зайци — след като ги убият. Понякога дори си мисля, че не биха се нуждали от леговище, ако нямаха малки. Постоянно се движат, ловуват, катерят се, изправят се на задни лапи и все търсят плячка и убиват — денем и нощем, дори след като току-що са се нахранили и биха могли да подминат жертвата си. Изяждат всичко — катерици, зайци, птици, яйца, насекоми, дори мърша и развалено месо, но в повечето случаи убиват и изяждат месото докато е прясно. Когато ги заловиш, излъчват отблъскваща воня на мускус, не бълват като скункс, но миризмата е също толкова лоша и издават ето такива звуци… — Айла нададе писък, който беше нещо средно между сподавен вик и приглушено грухтене. — В сезона на техните Удоволствия подсвиркват.