Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
В този миг, сякаш изневиделица, сред белите невестулки изникна голямо черно животно и Айла с изненада чу заплашително ръмжене. Вълкът се втурна към дебелото парче бизонско месо, но бе отблъснат от две храбри, безстрашни белки. Като се отдръпна само на крачка, черният хищник издебна едно повалено животинче и го сграбчи.
Но Айла нямаше намерение да остави вълка да и отнеме хермелините; твърде много усилия беше положила, за да се сдобие с тях. Тя ги беше убила, защото и трябваха за бялата туника. Щом вълкът започна да се измъква, захапал малката бяла невестулка, Айла го подгони. Вълците също са месоядни. Беше изучила поведението им също така внимателно, както това на белките, когато се учеше да използва прашка. Наясно бе и с тях. Докато тичаше след вълка, грабна паднал клон. Вълкът-единак обикновено отстъпваше пред решителна атака и имаше вероятност да пусне хермелина.
Ако беше глутница или дори само два вълка тя не би се впуснала в такова безразсъдно нападение, но когато черният вълк спря за миг, за да намести хермелина между зъбите си, Айла се спусна към него, теглейки клона след себе си с намерение да го прасне здравата. Знаеше, че клонът не е кой знае какво оръжие, но намерението и беше да изплаши звяра, да го стресне, за да изтърве малкото пухкаво животно, което носеше. Но внезапно самата Айла се стъписа. Вълкът пусна хермелина в краката си и със злобно и грозно ръмжене се нахвърли върху нея.
Моменталната и реакция бе да вдигне клона пред себе си като защитно средство, за да задържи атакуващия вълк на разстояние и инстинктът и подсказваше, че трябва да бяга. Но когато завъртя клона в гористата долчинка, тя удари едно дърво и крехкият клон се пречупи. В ръката и остана късо изгнило парче, но отчупеният връх отхвърча в муцуната на вълка. Това беше достатъчно, за да го спре. Вълкът също блъфираше и нямаше особено желание да напада. Като се спря, за да вдигне мъртвия хермелин, той се измъкна от гористата долчинка.
Айла беше изплашена, но и ядосана. Не можеше да остави хермелинът да и бъде измъкнат току-така. Отново подгони вълка.
— Остави го! — извика Диджи. — Имаш си достатъчно! Остави това животинче на вълка.
Но Айла не я чу; просто не обърна внимание на виковете и. Вълкът се насочи към открита равнина, а тя го следваше по петите. Бръкна за нов камък и установи, че са и останали само два, после пак хукна подир вълка. Въпреки че очакваше големият хищник скоро да набере прекалено голяма преднина, тя трябваше да опита още веднъж. Зареди камък в прашката и го изстреля по отдалечаващия се звяр. Вторият камък, изстрелян почти веднага след първия, довърши започнатото от него. И двата попаднаха в целта.
Когато вълкът падна, Айла изпита удовлетворение. Това животно повече нямаше да краде улова и. Докато тичаше, за да си вземе хермелина, на Айла и хрумна, че би могла да прибере и вълчата козина, но когато Диджи я намери, тя беше седнала до мъртвия черен вълк и белия хермелин и не помръдваше. Изражението на лицето и обезпокои Диджи.
— Айла, какво става?
— Трябваше да и го оставя. Трябваше да се досетя, че тя има причина да се спусне към печеното месо, въпреки че хермелините не и го отстъпваха. Вълците познават злия нрав на белките и обикновено вълк-единак би се отказал да ги напада на непознато място. Трябвало е да и оставя това хермелинче.
— Нищо не разбирам. Върна си хермелина, а освен това имаш и една вълча кожа. Какво искаш да кажеш, че е трябвало да и го оставиш?
— Погледни — каза Айла като посочи корема на черната вълчица. — Тя кърми. Има малки.
— Не е ли малко рано за вълчета? — попита Диджи.
— Да. Не е улучила подходящия сезон. А е и самка. И точно затова толкова трудно си е осигурявала храна. Затова посегна на печеното и искаше толкова много да грабне хермелина. Виж и ребрата. Малките са я изсмукали. Останала е почти кожа и кости. Ако живееше в глутница, щяха да и помогнат да изхрани вълчетата, но ако беше с глутница, тя нямаше да ги има. Обикновено само водачката на глутницата има вълчета, а тази вълчица е с различен цвят. Вълците свикват с определени цветове и белези. Тя е като онзи бял вълк, когото наблюдавах, когато ги изучавах. И тя не беше любимка на другите вълци. Все се стараеше да се реваншира на водачката и водача, но те не я приемаха. След като глутницата се разрасна, тя ги напусна. Може би и бе омръзнало никой да не я харесва.
Айла се взря в черната вълчица.
— Така е станало и с тази. Сигурно, затова е искала да има малки, защото е била сама. Но не е трябвало да ги ражда толкова рано. Струва ми се, че това е същата черна вълчица, която видях по време на лова на бизони, Диджи. Сигурно е изоставила глутницата си, за да търси вълк-единак, с когото да образува своя глутница, те така се създават. Но за единаците и самките е трудно. Вълците обичат да ловуват заедно и се грижат един за друг. Водачът винаги помага на водачката при отглеждането на малките. Да можеше някога да ги видиш как си играят с малките. Но къде е мъжкият? Дали изобщо го е намирала? Дали е умрял?