Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Диджи с изненада видя, че докато говореше за мъртвата вълчица, Айла едва сдържаше сълзите ся.
— Айла, те всички умират някой ден. Всички се връщаме при Майката.
— Знам, Диджи, но, първо, тя е била различна, а след това е останала и самка. Трябвало е да има нещичко, докато е живяла, партньор, своя глутница, поне няколко малки.
Диджи усети, че започва да разбира защо Айла изживяваше така силно смъртта на една дръглива стара черна вълчица. Тя се поставяше на мястото на животното.
— Айла, тя наистина е имала малки.
— Да, и сега те също ще умрат. Нямат глутница. Нито дори водач. Без майка, те ще умрат. — Изведнъж Айла скочи. — Няма да ги оставя да измрат!
— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш?
— Ще ги намеря. Ще проследя стъпките на черната вълчица до леговището и.
— Тава може да е опасно. Може наоколо да се навъртат други вълци. Как можеш да си сигурна, че не е опасно?
— Сигурна съм, Диджи. Достатъчно ми беше само да я погледна.
— Е, като не мога да те накарам да промениш решението си, поне едно нещо да кажа.
— Какво?
— Ако очакващ от мен да се мъкна с теб по вълчите следи, можеш сама да си носиш хермелините — каза Диджи като изхвърли пет бели трупчета от раницата си. — Имам си достатъчно товар с моите лисици! — ухили се доволно Диджи.
— О, Диджи! — усмихна и се с топло и благодарно чувство Айла. — Ти си ги донесла! — Двете млади жени се прегърнаха, изпълнени с обич и привързаност.
— Айла, едно нещо е сигурно. Край теб човек не може да скучае!
Диджи и помогна да сложи хермелините в раницата си.
— Какво смяташ да правиш с тази вълчица? Ако не я вземем, друг ще го направи, а козина на черен вълк не се среща кой знае колко често.
— Иска ми се да я взема, но първо да намеря вълчетата.
— Добре, аз ще я нося — каза Диджи и метна безжизнения труп на рамото си. — Ако имаме време по-късно, ще я одера.
Понечи да зададе още един въпрос, но се отказа. Скоро щеше да разбере какво точно възнамерява Айла да прави, ако намери живи вълчета.
Трябваше да се върнат в дола, за да подхванат следите, които ги интересуваха. Вълчицата ги беше прикрила добре, знаейки колко несигурен беше животът на мъничките същества, които беше оставила без надзор. На няколко пъти Диджи мислеше, че са загубили следите, а самата тя беше добър следотърсач, но Айла упорстваше, докато отново ги намереше. Когато откриха мястото, за което Айла бе сигурна, че е леговището, слънцето вече клонеше към залез.
— Айла, да ти кажа честно, не виждам никакви признаци на живот.
— Така би трябвало да бъде, ако са самички. Ако имаше признаци на живот, това щеше да им докара беля.
— Може и да си права, но ако вътре има вълчета, как ще ги изкараш навън?
— Мисля, че има само един начин. Ще трябва да вляза вътре, за да ги извадя.
— Айла, не можеш да направиш това! Едно е да гледаш вълци от разстояние, съвсем друго е да искаш да се намъкнеш в леговището им. Ами ако не са малки? Наоколо може да се навърта друг възрастен вълк.
— Видя ли други вълчи следи, освен тези на черната вълчица?
— Не, но въпреки това не ми харесва намерението ти да влезеш във вълче леговище.
— Не съм дошла чак дотук, за да си тръгна, без да разбера дали има вълчета. Трябва да вляза, Диджи.
Айла остави раницата си и се запъти към малката тъмна дупка в земята. Беше стара бърлога, отдавна изоставена от други вълци, защото разположението и не бе възможно най-доброто, но все пак бе най-подходящото, което черната вълчица бе намерила след като партньорът и, един стар единак, привлечен от преждевременната и страст, бе загинал в битка. Айла легна по корем и започна да пълзи навътре.
— Айла, почакай! — извика Диджи. — Ето, вземи ножа ми.
Айла кимна, стисна ножа между зъбите си и започна да навлиза в тъмната дупка. В началото тя бе наклонена надолу и проходът беше тесен. Изведнъж усети, че засяда и трябваше да се измъкне навън.
— Айла, по-добре да си вървим. Става късно, като не можеш да влезеш, не се мъчи повече.
— Не — отговори тя и свали анорака си. — Ще вляза. Трепереше от студ, докато се промъкваше в бърлогата, трудно премина през първия тунел — там, където беше наклонът. Близо до дъното, където проходът се изравняваше, беше малко по-широко, но леговището изглеждаше пусто. Тъй като беше препречила пътя на светлината с тялото си, трябваше и известно време, докато свикне с тъмнината, но едва когато започна да се измъква, и се стори, че чува някакъв звук.