Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Пътеката преваляше едно възвишение. Отстрани се издигаха два огромни кактуса с разклонения като ръце, сочещи сякаш във всички посоки. Ко беше спрял и наблюдаваше нещо с муцуна, изкривена като в усмивка. Джейк се приближи; долавяше миризмата на кактусите, остра и натрапчива. Напомняше му за мартинито на баща му.
Джейк спря понито до Ко и сведе поглед. В подножието на възвишението имаше разбита бетонна алея. В края и стоеше плъзгаща се врата, застинала отворена преди векове, вероятно много преди Вълците да започнат да отвличат децата на Кала. Отзад се издигаше постройка с изкривен ламаринен покрив. От малките и прозорчета струеше бледо сияние. Сърцето на Джейк затуптя силно. Това не бяха свещи, нито електрически крушки. Само флуоресцентните лампи хвърляха такава бяла светлина. В Ню Йорк флуоресцентната светлина винаги го караше да мисли за тъжни и досадни неща: огромни магазини, в които се продава всичко и никога не можеш да намериш, каквото търсиш; лениви следобеди в училище, когато учителката монотонно нарежда за търговските пътища на древен Китай или полезните изкопаеми в Перу, навън вали, а звънецът сякаш никога няма да иззвъни; за лекарски кабинети, където трябва да седиш на кушетката за прегледи по долни гащи, премръзнал, засрамен и сигурен, че ще ти бият инжекция.
Тази нощ обаче флуоресцентната светлина го зарадва.
— Браво! — похвали той зверчето.
Вместо да отговори по обичайния начин, като повтори името си, Ко се загледа в нещо зад Джейк и заръмжа. В същото време понито изцвили тревожно. Джейк дръпна юздите и си даде сметка, че острата (но не неприятна) миризма на джин и хвойна се е усилила. Огледа се и видя, че двете разклонения на най-близкия кактус бавно се насочват към него. Чу се тихо стъргане и по стеблото на кактуса потече бял сок. Иглите на разклоненията, които се насочваха към него, изглеждаха заплашително. Това нещо го бе надушило и беше гладно.
— Да вървим — рече той и подкара понито.
Заслизаха към постройката. Ко хвърли на движещия се кактус последен, неодобрителен поглед и ги последва.
Джейк спря на алеята. На двайсетина метра от тях през пътя (защото това определено беше път) преминаваха железопътни релси и продължаваха към Девар-тет Уай. Пресичаха реката по нисък мост, наречен от местните „Насипа“. Калахан им беше казал, че по-старите му викат „Дяволския насип“.
— По тези релси влаковете докарват тъпоумните от Тъндърклап — измърмори Джейк.
Нима чувстваше привличането на Лъча? Да, сигурен беше. Обхвана го предчувствие, че когато напуснат Кала Брин Стърджис — ако я напуснат, — ще тръгнат именно по тези релси.
Джейк остана неподвижен за момент, с крака в стремената, после подкара понито към сградата. Приличаше му на военна постройка. Ко, с късите си крака, трудно се придвижваше по напукания бетон. Дупките бяха опасни и за коня. Когато минаха през портата, Джейк слезе от седлото и се огледа къде да върже понито. Наблизо имаше храсти, но нещо му подсказа, че са прекалено близо. Той изведе понито встрани от алеята, спря и се обърна към Ко:
— Стой!
— Стой! Окей! Ейк!
Джейк намери още храсти зад купчина камъни, напомнящи огромни детски кубчета. Мястото му се стори подходящо. Завърза понито и го погали по пухкавата муцуна:
— Няма да се бавя. Ще мируваш ли?
Кончето изпръхтя и поклати глава. Това не означаваше абсолютно нищо. А и вероятно нямаше нужда от толкова предпазни мерки. Все пак по-добре да вземеш мерки, отколкото да съжаляваш после. Джейк се върна на алеята и вдигна скункса. Когато се изправи, го обля ярко сияние, освети го като бацил върху микроскопско стъкло. Без да пуска Ко, Джейк закри очи с едната си ръка. Зверчето изскимтя и примигна.
Не се чу предупредителен вик, нито строго нареждане да се идентифицира, само вятърът тихо свистеше. Лампите се включваха от сензори за движение. Какво щеше да последва? Картечен огън, задействан от биполярни компютри? Отряд малки, но смъртоносни роботи като онези, които Роланд, Еди и Сузана бяха унищожили на поляната, от която следваха Лъча? Може би върху главата му щеше да се изсипе един тон фъшкии, както в един филм за джунглата, който бе гледал по телевизията?
Джейк вдигна поглед. Не видя мрежа. Не чу изстрели. Отново тръгна напред, като избягваше дупките, прескочи една пукнатина. След нея алеята бе наклонена и леко напукана, но, общо взето, здрава.
— Вече можеш да вървиш сам — каза той на Ко. — Леле, колко си тежък. Май трябва да те оставя на диета.
Погледна напред и закри очи. Светлината идваше от ред прожектори непосредствено под покрива на постройката. Тялото му хвърляше дълга сянка назад. Видя трупове на скални котки, две отляво и две отдясно. Три от тях бяха само скелети. Четвъртата бе в процес на разлагане, но Джейк забеляза дупка, твърде голяма, за да е от обикновен куршум. Предположи, че е направена от стрела за ба. Тази мисъл го поуспокои. Тук нямаше супероръжия. Въпреки това идването му бе истинско безумие.