Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Понякога още ми става тъжно. Ще останеш ли, след като победите Вълците?
— Вероятно не задълго.
— Имате мисия, нали?
— Да.
— Каква?
Мисията им бе да спасят Тъмната кула в този свят и розата в Ню Йорк, но Джейк не сподели това с приятеля си, колкото и да го обичаше. Кулата и розата бяха тайна. Тайна на ка-тета. Той обаче не искаше да излъже.
— Роланд не говори много за това — отвърна.
— Твоят дин малко ме плаши.
Джейк се замисли над това и призна:
— Мен също.
— Татко също се плаши от него.
Джейк застана нащрек:
— Така ли?
— Да. Казва, че не би се изненадал, ако след като се разправите с Вълците, се обърнете срещу нас. После каза, че се шегувал, но че старият каубой със суровото лице го плашел. Предполагам, че имаше предвид твоя дин, не мислиш ли?
— Да.
Джейк вече мислеше, че другото момче е заспало, когато Бени попита:
— Как изглеждаше стаята ти там, откъдето идваш?
Джейк се замисли за стаята си и установи, че е изненадващо трудно да си я представи. Отдавна не си беше мислил за нея. Сега го бе срам да я опише твърде подробно на Бени. Приятелят му живееше охолно за стандартите на Ка, а — вероятно малко селски деца можеха да се похвалят със собствени стаи, — но стаята на Джейк сигурно щеше да му се стори като покоите на приказен принц. Телевизорът? Уредбата с всички касети и слушалките? Плакатите на Стиви Уондър и „Джаксън файв“? Микроскопът? Как да опише на това момче чудесата на техниката?
— Приличаше на тази, но имах бюро — отвърна накрая Джейк.
Бени се надигна на лакът:
— Бюро за писане?
— Ами да.
Искаше му се да попита: „За какво друго?“
— Хартия? Писалки? Писалки с пера?
— Да, имах хартия. — Това поне Бени можеше да си го представи. — Само че писалките ми не бяха с пера, а с топчета. Наричаме ги химикалки.
— Химикалки? Не разбирам.
Джейк заобяснява, но още не беше свършил, когато чу похъркване. Погледна към леглото и видя, че Бени още лежи с лице към него, но със затворени очи.
Ко отвори своите очи (блестяха в тъмното) и му намигна. След това отново се престори на заспал.
Джейк остана известно време загледан в Бени; изпитваше неразбираема тревога (а може би отказваше да я разбере). Накрая и той заспа.
След известно време в просъница усети, че нещо го дърпа за ръката. Нещо остро. Зъби. Ко.
— Ко, не, стига.
Зверчето обаче не се отказваше. Беше захапало внимателно китката му и я тръскаше. Отказа се едва когато Джейк седна и се загледа сънено в мрака.
— Луна — каза Ко. Седеше на пода с ухилена муцуна и блестящи очи.
— Луна!
— Да — прошепна Джейк и го хвана леко за муцуната. — Тихо.
Пусна зверчето и погледна Бени, който се беше обърнал към стената и похъркваше. Сигурно дори топ не би го събудил.
— Луна — повтори Ко, вече по-тихо. — Луна, луна, луна.
Джейк можеше да язди и без седло, но искаше да вземе и Ко, а със зверчето без седло щеше да е мъчително, ако не и невъзможно. За щастие понито, дадено му от сай Овърхолсър, бе кротко като овчица и в конюшнята имаше старо учебно седло, с което дори дете можеше да се справи.
Джейк оседла коня и върза постелката си отзад. Напипа револвера, увит в нея. Пончото с големия джоб висеше на един пирон. Той го свали, нави го и го върза като пояс на кръста си. В училището му момчетата понякога носеха така ризите си, когато беше топло. Тези спомени, също като онези от стаята му, изглеждаха много далечни, почти забравени.
„Онзи живот беше по-интересен“ — нашепваше му някакъв вътрешен глас. „Този тук е по-истински“ — възрази друг.
Джейк вярваше повече на втория, но сърцето му още се свиваше от тъга и тревога. Той поведе коня за юздите и Ко тръгна до него, като от време на време поглеждаше небето и измърморваше: „Луна, луна“, но главно душеше земята. Тази среднощна екскурзия беше опасна. Самото прекосяване на Девар-тет Уай бе опасно. Джейк обаче се измъчваше най-много от болката в сърцето си. Бени бе споделил, че компанията му тук е страхотна. Дали щеше да мисли така и след седмица?
— Няма значение — въздъхна Джейк. — Това е ка.
— Ка — каза Ко и вдигна глава. — Луна. Ка, луна. Луна, ка.
— Млъквай.
— Ъквай ка. Ъквай луна. Ъквай Ейк. Ъквай Ко.
Скунксът не беше говорил толкова от месеци. Изведнъж млъкна. Джейк мина покрай общото помещение на ратаите, откъдето се носеше хорово хъркане, ръмжене и пръцкане; скоро превали близкия хълм и ранчото се изгуби от поглед. Източният път вече се виждаше и той реши, че е безопасно да се качи на седлото. Сложи Ко в дисагите и възседна коня.