Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Беше почти сигурен, че може направо да намери мястото, където Анди и Слайтман бяха прекосили реката, но нямаше смисъл да рискува. Затова отиде най-напред там, където бяха спали на палатка, и откри първо гранитната канара, напомняща наполовина заровен кораб. Отново легна зад скалата и отново Ко дишаше във врата му. Лесно забеляза лъскавия кръгъл камък. Гнилият дънер също беше там, защото реката не бе прииждала, за да го отнесе. Не беше валяло и това бе добре.
Джейк се върна на равното място, където бяха лагерували с Бени. Беше завързал понито за един храст. Отведе го до реката, взе Ко и възседна коня. Понито не беше високо, но водата едва стигаше до глезените му. За по-малко от минута преминаха на другия бряг.
От тази страна пейзажът изглеждаше същият, но не беше. Джейк веднага го усети. Със или без луна, тук някак си бе по-тъмно. Не както при тодаша — в Ню Йорк бе друг вид мрак и се чуваше камбанен звън, но все пак имаше някаква прилика. Усещане за дебнеща заплаха. Беше стигнал до края на Крайния свят. Джейк настръхна и потрепери. Ко го погледна тревожно.
— Няма нищо — прошепна Джейк. — Просто трябваше да се отърся от страха.
Той слезе от седлото, остави Ко на земята и пусна пончото до кръглия камък. Не вярваше да има нужда от връхна дреха при тази малка екскурзия; беше плувнал в пот. Реката ромолеше силно и Джейк постоянно хвърляше нервни погледи към другия бряг, за да се увери, че никой не идва. Не искаше да го изненадат. Усещането за чуждо присъствие бе натрапчиво и неприятно. Сигурен беше, че от тази страна на Девар-тет Уай не може да живее нищо добро. Почувства се по-спокоен, когато си сложи кобура с револвера. Рюгерът го правеше друг човек и това не винаги му харесваше. Тук обаче, от тази страна на реката, с радост усещаше тежестта му на хълбока си; чувстваше се като истински стрелец.
От изток долетя писък като на умираща жена. Джейк знаеше, че е скална котка — беше ги чувал при предишните си идвания на реката с Бени, — но въпреки това се сепна и стисна приклада. Ко наведе глава и вирна опашка. Обикновено това означаваше, че иска да си играе, но сега муцуната му бе озъбена.
— Няма нищо — успокои го Джейк.
Отново бръкна в навитата си на руло постелка и извади парче плат на червени карета. Беше кърпичката на Слайтман Старши, която бе откраднал преди четири дни от общата трапезария.
„Какъв съм крадец — помисли си. — Първо оръжието на татко, сега носната кърпичка на бащата на Бени. Не знам дали е напредък, или падение.“
В главата му прозвуча гласът на Роланд: „Правиш онова, за което си призван. Стига си се вайкал и се хващай на работа.“ Джейк стисна кърпичката и погледна Ко.
— Във филмите винаги действа. Не знам дали става и в реалния живот… особено без тренировка.
Поднесе кърпичката на Ко, който протегна врат и предпазливо я подуши.
— Търси, Ко. Търси.
— Си! — отвърна скунксът, но не помръдна. — Търси тази миризма. Хайде! Търси!
Ко се изправи, завъртя се два пъти, после заприпка на север покрай брега. От време на време навеждаше нос към земята, но изглеждаше по-заинтригуван от откъслечните писъци на скалните котки. Джейк го наблюдаваше със свито сърце. Все пак беше видял в коя посока бе тръгнал Слайтман. Можеше да продължи малко натам, да се помотае, да потърси.
Ко се завъртя, върна се при него и спря. Подуши внимателно земята на едно място. Там, където Слайтман бе излязъл от водата? Може би. После изсумтя замислено… и тръгна на изток. Промуши се между два камъка. С възобновена надежда Джейк се метна на седлото и го последва.
След известно време Джейк осъзна, че Ко следва отъпкана пътека през каменистия терен. Започна да вижда следи от човешка дейност: кабел, полузаровена ръждясала метална кутия, парчета стъкло. В сянката на голям камък зърна бутилка. Слезе от коня, вдигна я, издуха събирания Бог знае от колко десетилетия (или века) пясък и я разгледа. На стъклото пишеше „Ноз-а-ла“.
— Любимото питие на всички гъзари — измърмори и остави бутилката на земята. До нея имаше смачкана цигарена кутия. Той я изпъна и видя рисунка на жена с червени устни и крещящожълта шапка. Между дългите си пръсти държеше цигара. Марката беше „Парти“. Ко бе спрял на десетина метра и го гледаше.
— Добре. Идвам.
В пътеката, по която вървяха, се вливаха още пътечки и Джейк си даде сметка, че това е продължение на Източния път. Виждаше отделни следи от обувки и други — по-малки и по-дълбоки отпечатъци. Те се намираха на места, защитени от вятъра. Джейк предположи, че следите от обувки са от Слайтман, а по-дълбоките — от Анди. Други нямаше. След няколко дни обаче щеше да има. Отпечатъците от сивите коне на Вълците. Те също щяха да са дълбоки като стъпките на Анди.