Вълците от Кала

— Той не гледа на нещата така… освен може би в сънищата си. Знаеш, че ще изгорят магазина му, когато установят, че е избягал. Почти сигурно е. Не ми казвай само, че не ти е хрумнало. Разбира се, че му беше хрумнало.

— Е, може би.

Роланд изръмжа:

— Никакво „може би“. Така той спасява най-ценните си книги. Сега, след като са вече в пещерата, имаме зад какво да скрием съкровището на отеца. Макар че вече надали можем да го наречем така.

— Мислех го за храбър човек, а се оказа, че съм сгрешил. Той просто е алчен.

— Не всички са достойни да държат меч, но всички служим на ка.

— Нима? Ами Пурпурният края? Или подлеците на Калахан?

Роланд не отговори.

— Да се оправя. Тауър имам предвид. Не котарака — уточни Еди.

— Много забавно — изсумтя Роланд.

Драсна клечка кибрит, събра шепи около пламъка и запали цигарата.

— Благодаря, Роланд. Чувството ти за хумор явно отбелязва напредък. Попитай ме сега дали смятам, че Тауър и Дипно могат да се измъкнат чисти от Ню Йорк.

— Смяташ ли?

— Не, мисля, че ще оставят дири. Ние ще можем да ги проследим, но се надявам, че хората на Балазар няма да са в състояние. Само Джак Андолини ме тревожи. Голяма лисица е. Колкото до Балазар, той е сключил договор със „Сомбра“.

— Сложил си е главата в торбата.

— Да, така мисля. Балазар знае, че при такива договори трябва да изпълниш задълженията си или да измислиш дяволски основателна причина да не го сториш. Ако не удържиш на думата си, веднага се разчува. Плъзват слухове как си омекнал, как вече за нищо не ставаш. Ще има три седмици да намери Тауър и да го принуди да продаде парцела на „Сомбра“. И няма да си губи времето. Балазар не е ФБР, но има достатъчно връзки и… най-лошото е, че Тауър изобщо не схваща сериозността на проблема. Сигурно си въобразява, че чете приключенски роман. Мисли си, че всичко ще мине благополучно, защото приказките винаги имат щастлив край.

— Мислиш, че няма да внимава достатъчно.

Еди се изсмя:

— О, сигурен съм, че няма да внимава. Въпросът е дали Балазар ще го надуши.

— Трябва да наблюдаваме господин Тауър. Да го пазим. Така мислиш, нали?

— И още как, дявол да го вземе!

След малко и двамата избухнаха в смях. Когато се успокоиха, Еди каза:

— Мисля, че трябва да изпратим Калахан, ако се съгласи. Може би ще ти се стори глупаво, но…

— Изобщо не е глупаво. Той е един от нас… или би могъл да бъде. От самото начало го чувствам. Свикнал е да пътува из странни места. Още днес ще му го предложа. Утре ще го доведа и ще го пусна през вратата…

— Нека аз да го направя. Веднъж ти стига. Поне за известно време.

Роланд го изгледа изпитателно, после хвърли фаса си в пропастта и попита:

— Защо го казваш, Еди?

— Косата ти е побеляла повече. Освен това ходиш някак си сковано. Сега изглеждаш по-добре, но подозирам, че старият ти ревматизъм пак се обажда. Признай.

— Добре, признавам — отвърна Роланд; ако Еди мислеше, че е само ревматизъм, добре.

— Мога да го доведа още тази нощ — каза Еди. — Кодът сигурно ще е написан на оградата. Обзалагам се, че там вече ще е ден.