Вълците от Кала

Джейк почувства болка в ръцете си и осъзна, че е стиснал юмруци и ноктите му се забиват в дланите. С усилие ги отпусна. Почти очакваше гласът, толкова наподобяващ Блейн Моно, да го попита какво прави тук. В залата обаче бе тихо, само мониторите леко бръмчаха и климатичните системи от време на време се задавяха. Погледна вратата и видя, че се е затворила. Това не го разтревожи — от тази страна вероятно лесно можеше да се отвори. Ако ли не, доброто старо число деветдесет и девет щеше да го изкара навън. Той си спомни как се беше представил пред хората от Кала в Павилиона: „Аз съм Джейк Чеймбърс, син на Елмър, наследник на Елд. От ка-тет деветдесет и девет.“ Защо го бе казал? Не знаеше. Госпожица Ейвъри им беше чела едно стихотворение, наречено „Завръщане“, от Уилям Бътлър Ийтс. Разправяше се за някакъв сокол, който се въртял в разширяваща се спирала. Точно така се въртеше всичко тук. За ка-тет деветнайсет (или деветдесет и девет, Джейк подозираше, че са едно и също) обаче спиралата постоянно се стесняваше, въпреки че светът около тях остаряваше, отпускаше се, разпадаше се. Сякаш бяха в торнадото, подхванало Дороти, за да я отнесе в страната на Оз. Джейк имаше силно предчувствие, че всичко ще се повтори и те ще виждат едни и същи неща все по-често, защото…

На един от мониторите нещо се раздвижи. Той го погледна и видя бащата на Бени и Анди, робота-вестоносец, на охраняваното от кактуси възвишение. Бодливите клони се извъртяха, за да препречат пътя им — и може би да набучат жертвата на шиповете си. Анди обаче нямаше от какво да се бои. Замахна и счупи единия клон наполовина. Той падна в прахта и изпусна бял сок. Може би не беше сок, замисли се Джейк. Може би бе кръв. Във всеки случай кактусът бързо се отдръпна. Анди и Бен Слайтман спряха за момент, може би, за да обсъдят станалото. Мониторите нямаха достатъчна разделителна способност, за да покажат дали устата на човека се движи. Паника скова Джейк. Тялото му като че изведнъж натежа, сякаш бе попаднало в обсега на гравитацията на някоя голяма планета, като Юпитер или Сатурн. Дъхът му секна, гърдите му отказваха да се движат. „Сигурно така се е почувствала Златокоска, когато се събудила в креватчето и чула завръщането на трите мечки.“ Той не беше изял кашата и не бе счупил столчето на малкото мече, но знаеше твърде много тайни. Всъщност всички те водеха до една по-голяма тайна, една чудовищна тайна. Те идваха. Идваха в Когана.