Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Госпожа Одингсел ме хвана, че се прозявам.
— Какво те мъчи? — попита ме тя без съчувствие.
— Толкова съм отегчена — казах искрено. — Тя клюкарства като фермерска съпруга. Защо й е да се интересува от живота на доячките?
Госпожа Одингсел ми отправи насмешлив поглед, но не каза нищо.
— Тя няма ли приятели в двора, не получава ли новини от негова светлост, та трябва да клюкарства цял следобед?
Жената поклати глава.
Лягахме си рано, което напълно ме устройваше, а Ейми Дъдли ставаше рано сутрин. Течаха обикновени дни, отегчително обикновени, а тя минаваше през тях със студено безразличие, сякаш не пропиляваше собствения си безценен живот в безделие. Живееше живота си като жена, която играе роля в безкрайна, безсмислена жива картина. Минаваше през дните си като кукла на пружина — като онези кукли, които бях виждала в ковчежетата за скъпоценности в Гринич — като малък златен войник играчка, който можеше да бие барабан или да се навежда и изправя, за да даде оръдеен изстрел. Каквото и да вършеше, тя го вършеше така, сякаш бе движена от невидими зъбчати колела, сякаш обръщаше глава и говореше само когато зъбчатите колела тиктакаха вътре в нея. Нищо не бе в състояние да предизвика оживление у нея. Живееше в състояние на покорно очакване. Тогава осъзнах какво чака. Чакаше знак от него.
Но нямаше знак от Робърт, макар януари да свърши и да започна февруари. Нямаше и следа от Робърт, макар тя да ми казваше, че той ще дойде скоро и ще ме накара да се заловя за работа, нямаше знак от Робърт, макар че явно не беше арестуван по заповед на кралицата: каквато и да беше вината за загубата на Кале, тя нямаше да бъде приписана на него.
Ейми Дъдли беше свикнала с отсъствието му, разбира се. Но когато бе спала сама през всичките тези години, докато той беше в Тауър, тя е била наясно защо е сама в брачното ложе. За всички — за баща си, за неговите приближени и роднини — тя е била мъченица на любовта си към Робърт, и всички те се бяха молили за неговото завръщане и нейното щастие. Но сега сигурно и тя, и всички останали постепенно осъзнаваха, че лорд Робърт не се беше върнал у дома при съпругата си, защото предпочиташе да не го прави. По някаква причина, той не бързаше да сподели леглото й, да се наслади на близостта й. Освобождаването от Тауър не означаваше завръщане към малкия кръг, в който протичаше съществуването на съпругата му. За лорд Робърт свободата означаваше двора, означаваше кралицата, означаваше бойни полета, политика, власт: един по-широк свят, за който лейди Дъдли не знаеше нищо. По-лошо от невежеството бе това, че тя се боеше. Тя мислеше за по-широкия свят единствено със страх.
Големият свят, който за лорд Робърт бе естествена среда, за нея беше място на постоянна заплаха и опасност. Тя гледаше на амбицията му, на неговата естествена, дадена му от Бога амбиция, като на опасност, възприемаше благоприятните му възможности единствено като риск. Тя му беше, във всеки смисъл на думата, неподходяща съпруга.
Най-сетне, през втората седмица на февруари, тя изпрати да го повикат. На един от неговите хора бе наредено да отиде до двора в Ричмънд, където кралицата се беше оттеглила в предвидената за усамотението й стая, за да роди детето си. Нейна светлост каза на слугата да съобщи на негово благородие, че има нужда от него в Чичестър, и да го изчака, за да го придружи до вкъщи.
— Защо не му пише? — попитах госпожа Одингсел, изненадана, че лейди Дъдли е готова да оповести публично желанието си съпругът й да се прибере у дома.
Госпожа Одингсел се поколеба:
— Предполагам, че може да постъпи, както предпочита — каза тя грубо.
Смущението й ми разкри истината.
— Не умее ли да пише? — попитах.
Госпожа Одингсел ме погледна намръщено:
— Не много добре — призна тя неохотно.
— Защо не може? — настоях аз, дъщеря на книгопродавец, за която четенето и писането бяха умения, толкова естествени като храненето и говоренето.
— Кога да се научи? — възрази госпожа Одингсел. — Тя беше още момиче, когато се омъжи за него, и младоженка, когато той се озова в Тауър. Баща й смяташе, че за една жена е достатъчно да умее да се подписва, а съпругът й така и не отдели време да я научи. Тя може да пише, но бавно, и може да чете, ако се налага.