Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Колкото и уморена да беше, Мара се засмя. Отзивчивата искреност на Гитания беше приятна промяна след тежките настроения и горчивото мръщене на Камльо. Макар да имаше достатъчно опасения, свързани с изхода от предстоящата й среща с турилските чо-джа, Мара очакваше с нетърпение пътуването като време, през което да се успокои и да размисли как да се справи с аудиенцията си при непознатата царица чо-джа. Ведрият хумор на Гитания със сигурност щеше да е балсам, който да облекчи напрежението.
Калиане мълчаливо ги гледаше и слушаше разговора, докато товареха багажа си на гърба на кердидрата, която им бяха дали.
— Чо-джа са потайни и недоверчиви — сподели тя като последен съвет. — Някога не е било така. Техните майстори и нашите са общували свободно, споделяли са идеи и знания. Всъщност много от основното ни обучение като магове произтича от философията на чо-джа. Но войната преди столетия между чо-джа и Цурануани е научила насекомоподобните, че хората са коварни. Оттогава кошерите са станали мълчаливи и контактът е труден, ако изобщо е възможен. — Погледна Мара в очите. — Не знам какво те очаква, Добра слуга. Но те предупреждавам за последен път, чо-джа мразят цураните. Не прощават онова, което се е случило с кошерите на сродниците им отвъд границата, и като нищо може да ти потърсят сметка все едно, че тъкмо ти си им наложила договора.
И като видя изненаданото изражение на Мара, продължи строго:
— Повярвай ми, лейди Мара. Чо-джа не забравят и за тях днешното добро не оправдава предишното потисничество или зло. За тях тъй нареченият договор, който забранява на цуранските чо-джа правото на магия, е все едно от вчера. В кошерите на Турил може да не намериш съюзник срещу Събранието, а само бърза смърт.
Мара не се поколеба.
— Да не отида означава да приема поражението. — Кимна на Люджан и Гитания, че е готова, и се обърна към градските порти.
Зад тях Камльо наблюдаваше заминаването на господарката си с широко отворени очи. Мара беше спечелила възхищението й. Ако господарката беше погледнала назад, може би щеше да види как устните на бившата куртизанка мърдат в безмълвна клетва, че ако оцелеят да се върнат в империята, ще даде на господарката си това, на което тя толкова явно се надяваше: опит да се сприятели с Аракаси.
Пътуването беше тежко, а теренът — все по-стръмен. Слънцето винаги изглеждаше затулено от облаци, а долините — загърнати в пелена от мъгли.
Гитания обаче не изглеждаше притеснена и бърбореше почти непрекъснато. От коментарите й Мара научи много за живота на турилците. Планинците бяха суров народ и държаха твърдо на независимостта си, но противно на мнението, поддържано от повечето цурани, не бяха войнствени.
— О, нашите младежи си играят на битки — каза момичето по време на една почивка. Беше се подпряла на дългата си тояга, за която Люджан отначало подозираше, че е и оръжие, а може би дори магически жезъл. Но това предположение рухна, когато Гитания случайно я счупи и без церемонии си купи друга от някакъв пастир. Сега пръстите й пробягваха по тоягата и белеха кората, за да не й направи мазоли. — Но набезите и боят, тези неща младите мъже ги правят, за да упражняват уменията си да си откраднат жени. Някои от по-горделивите нахлуват в имперските земи. Повечето не се връщат. Ако ги хванат, значи са нарушили договора и са извън закона. — Лицето й помръкна.
Мара си спомни пленниците, осъдени да умрат за забавление на цуранските благородници на арената, и се засрами. Дали някой от господарите на игрите, които устройваха тези жестокости, имаше представа, че мъжете, които пращат на двубои, са просто момчета, които може да не са направили по-голяма грешка от една младежка лудория? Правил ли си беше някой имперски воин или служител труда да разпита онези, които прекрачваха границата голи и боядисани като за война? Едва ли, за жалост.
Гитания посочи с тоягата обраслата с шубраци долина, осеяна тук-там със стада кердидра, гледани за сирене и вълна.
— Ние сме най-вече народ на търговци и пастири. Почвата ни е твърде бедна за земеделие и най-силният ни поминък е тъкането. Боите, разбира се, са много скъпи, след като ги внасяме от вашите по-топли низини и от Цубар.
Привечер спряха в падина между два скалисти склона при малък извор.