Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
И замълча неловко. Осъзнала, че неудобството му произтича от проблем, който е съществен за него самия, и осъзнала също, че я тласка нещо повече от любопитство, Мара го подкани:
— Какво има? Ако не друго, знаеш, че не се придържам към традициите заради тях самите.
Люджан се засмя, но очите му бяха сериозни.
— Приличаме си в това повече, отколкото подозираш, милейди. Добре, ще ти кажа. Макар и да бяхме отхвърлени и презрени от боговете, това не ни правеше по-малко хора. Създадохме нещо, което можеше да се нарече наш дом, заклехме се във вярност и добавихме, че онова, което сполети едного, ще бъде споделено от всички. Тъй че разбираш, когато ти дойде и беше готова да ни приемеш всички на доблестна служба, не можехме да го приемем, освен като цяло. Когато Папе измисли хитрината с далечното си родство, за да можем да бъдем призовани на служба на Акома, ако един беше отказал, всички щяхме да обърнем гръб.
Мара го погледна с изненада и от гузното изражение на обветреното му лице разбра останалото.
— Този сговор, за който говориш, все още съществува. — Не попита, а го заяви.
Люджан се покашля.
— Да. Но когато ти се заклехме във вярност пред натамито на Акома, добавихме клауза, че нашите желания, нужди и чест остават на второ място след твоите. И все пак твоята вярна армия ни свързва особено родство, което не можем да споделим с другите войници, колкото и доблестни да са. То е особен почетен знак за нас, както черната превръзка на осъден беше личната гордост на Папевайо.
— Разбирам. — Мара замълча.
Теренът под краката им вече не беше толкова каменист. Пътеката навлизаше в първите палми и папрати. Стъклените кули на Чака-а се бяха скрили от погледите им със загубата на височина, затулени от високите корони на дърветата. Опасността не беше намаляла, дори напротив, и все пак Мара за миг се отърси от тревогата си, за да помисли за това, което Люджан току-що бе разкрил. Той беше роден за водач и верността му беше рядко срещана и дълбока. Дори след издигането му на високия пост беше спазил думата си към разбойниците, които беше командвал някога. Беше забележително, помисли Мара, че мъжът до нея притежаваше вътрешен усет за себе си и за личните си отговорности по-дълбок от този на повечето управляващи лордове. И беше направил всичко това без показен шум, без признание, дори без знанието на господарката си — до този момент.
Погледна го и видя, че лицето му си е върнало цуранската маска на невъзмутимост, подобаваща за воин в служба на дом. Радваше се, че беше възникнала тази възможност да научи какво е станало между тях. Оставаше само да помоли боговете за възможност тези особени качества и дарби, които Люджан беше разкрил, да стигнат до пълния си разцвет. Ако оцелееха, реши Мара, това беше човек, заслужаващ награди над обикновеното признание за изключително доблестна служба.
Мисълта й беше прекъсната от шумолене в храстите. Напред се издигаха първите високи дървета, толкова дебели, че петима мъже трудно щяха да могат да ги обхванат. Щом Мара и Люджан влязоха в дълбоката им прохладна сянка, сякаш отникъде изникна кръг от стражи чо-джа — безшумни, с лъскави хитинови брони. Предните им крайници бяха вдигнати за бой.
Люджан дръпна рязко Мара и спряха. Второто му инстинктивно движение — да я избута зад себе си, по-далече от опасността и да извади меча си — спря, щом видя, че са обкръжени. Тези чо-джа не носеха никакви подобни на човешките знаци за ранг като сродниците им в империята и бяха свръхестествено тихи.
За миг двамата човеци и насекомоподобните замръзнаха.
Мара първа наруши вцепенението; наведе се в дълбок поклон, към който щеше да прибегне пратеник, за да поздрави чужда делегация.
— Идваме с мир.
Думите й бяха придружени от рязко изщракване — стражите вдигнаха като един предните си крайници още по-високо. Един от тях направи крачка напред и Мара изтръпна. Насекомоподобните можеха да ги нападнат и съсекат на място и дори бързото око на Люджан нямаше да засече откъде е дошъл сигналът за начало на клането.
— Идваме с мир — повтори тя, този път без да може да скрие треперенето на гласа си.