Господарка на Империята

Пътеката се спускаше рязко, през камъни, които се къртеха под краката им. Люджан хвана Мара за лакътя да я подкрепя и макар ръката му да беше твърда, тя все пак усещаше колко опасно е положението им. Всяка стъпка напред я отвеждаше все по-навътре в непознатото.

Отраснала в пълните с хора имения на Акома, свикнала с тълпите на цуранските градове и с присъствието на слуги, роби и многобройни служители, които съставяха домакинствата на знатните, тя не можеше да си спомни време в живота си, когато да е била толкова сама. Килията й за медитация в храма на Лашима бе изолирана от другите само от дебелата стена, а и през най-самотните й вечери на съзерцание у дома само една дума щеше да доведе на мига слуги или воини, които да се погрижат за нуждите й.

Тук зад нея бяха само дивите стръмни и загърнати в мъгла каменни склонове — а отпред долината на чо-джа, чиято култура бе различна от безопасната обвързана с договор търговия, която познаваше с насекомоподобните в именията си.

Никога не се беше чувствала толкова малка и никога светът не й се беше струвал толкова голям. Нужна й беше цялата й воля, за да не се обърне назад, да повика Гитания и да я помоли да я върне в турилските територии, които вече не изглеждаха чужди или застрашителни, а просто и понятно човешки. Но отзад, в турилското селище, чакаха останалите от почетната й гвардия и Камльо, до един зависими от усилията й. А с тях бяха свързани домът й и децата, и животът на всички в трите огромни имения, подчинени на Шинцаваи и Акома. Не биваше да ги предаде, трябваше да им осигури закрила срещу предстоящия гняв на маговете. Тръсна решително глава и подхвана разговор.

— Люджан, кажи ми, когато беше сив воин и нямаше никаква надежда за живот с чест, как се справи?

Люджан килна глава и я погледна. В очите му видя, че и той като нея усеща необятността и празнотата на пейзажа и че е в достатъчна степен цуранин, за да изпитва същото безпокойство от самотата. Колко много сме започнали да се разбираме един друг — помисли Мара. — Как трудностите на този живот са сплели усилията ни в тясна връзка. Отговорът му сложи край на размислите й.

— Господарке, когато човек е изгубил всичко, което равните и приятелите му смятат за важно, когато живее живот, безсмислен според принципите на възпитанието му, тогава му остават само мечтите. Бях много упорит. Придържах се към мечтите си. Един ден се събудих и открих, че съществуването ми не е само нещастие. Осъзнах, че мога да се смея. Че все още мога да чувствам. Че да се нахраня с убит дивеч и да легна с мила жена все още може да накара кръвта ми да закипи и духът ми да заликува. Един безчестен човек може да страда в бъдещето, когато Туракаму вземе духа му и Колелото на живота стрие съдбата му на прах. Но ден за ден? Честта не подсилва радостта. — Мъжът, който беше предвождал армиите на Акома близо две десетилетия, сви неловко рамене. — Господарке, аз бях водач на крадци и разбойници. Може да не сме имали толкова голяма чест, колкото може да даде на човек гербът на някой дом. Но не живеехме без вяра…