Господарка на Империята

— Говориш така, сякаш му се възхищаваш.

— О, да. — Мара помълча, докато осмисляше тази истина. — Той е човек с изключителен ум и гледа на живота като на голяма и много трудна игра. Мисля, че му е бил нужен голям кураж, за да признае чувствата си. Макар винаги да е знаел точно къде стои и да е способен да предвижда повечето ходове на другите, Аракаси сега е като моряк, понесен от теченията на непознато море. Трябва да начертае своята карта, за да потърси пътя обратно до познатия пристан. Отхвърлил е компетентността срещу възможността да открие себе си. За човек като него това би трябвало да е едно от най-плашещите начинания, което би могъл да си представи. Но никога не съм го виждала да бяга от предизвикателства, дори такива, които други хора биха сметнали за невъзможни. — Вгледа се в очите на момичето и добави: — Знаеш ли, думите са лош заместител на опита от познаването на самия човек.

Камльо бавно осмисли чутото. Малките й ръце замачкаха нервно тъканта на робата й.

— Не мога да го обикна — призна тя и думите се изтръгнаха от устата й с жестокостта, с която мачкаше нещастния плат. — Нито никой мъж, мисля. Ръцете му веднъж ми донесоха удоволствие, вярно, но креватното забавление за мен е празна игра. — Очите й сякаш се зареяха в далечен спомен.

— Отраснах намразила часа на залеза, когато господарят идваше при мен. — Замълча, после добави с горчивина: — Имаше моменти, когато се чувствах като дресирано куче. Донеси този халат. Изтъркай това място. Обърни се така. — Погледна отново Мара и заяви: — Никакво чувство или любов няма в това да познаеш мъжко тяло, лейди. Не и за такава като мен. — Наведе очи. — Признавам, истинският трепет в това да приема любовник беше в опасността. Аракаси ми донесе наслада, защото рискува да умре, докато го правеше. — Очите й се напълниха със сълзи. — Богове, лейди, виждаш ли в какво извратено същество съм се превърнала? Безброй пъти съм мислила за самоубийство, само че се чувствах твърде низша, твърде безчестна, за да оцапам острие с кръвта си.

Цуранска гордост, помисли Мара. Копнееше да се пресегне и да утеши измъченото момиче. Само че за Камльо какъвто и да е допир до тялото й бе лишен от емоционална близост и макар думите да не стигаха, Мара нямаше каква друга утеха да й предложи.

— Аракаси разбира това много по-добре, отколкото мислиш.

— Изчака думите й да попият в ума на момичето.

Камльо кимна замислено.

— Вярно е, че той не ме докосна нито веднъж след часа, в който откупи свободата ми. След като ми каза, че е син на жена от Тръстиката, разбирам защо. Но бях твърде разгневена от смъртта на сестра ми, за да го забележа.

— Ако не можеш да го обичаш, бъди негова приятелка. Той е умен и добър.

Камльо вдигна глава и сълзите блеснаха в очите й.

— Би ли се примирил с толкова малко от мен?

— Опитай. — Мара се усмихна. — Любовта не настоява. Тя приема. Цял живот ми отне, докато науча това. — Сниши глас и добави: — Дариха ми го двама изключителни мъже. — Погледна Камльо право в очите и тонът й стана заговорнически. — Не съм виждала нищо и нито един жив човек, който да може да разклати самообладанието на Аракаси. Предизвикателството на твоето приятелство би могло да го научи на малко смирение — а то наистина му е нужно.