Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
— Попитах младичкото сладурче с бикините до басейна. Тя ми каза, че татко й днес се занимава с кравите. Е, ето на това му викам хубавица. Мммм. Красавица е. И майка й изглежда доста добре. Зърнах я отдалече. Довиждане. Елате да се видим, чувате ли?
Лимузината потегли с боксуващи в пръстта гуми, а Бепи я изгледа дълбоко замислен.
Няколко седмици по-късно, докато закусваха, Бепи каза на Дана да резервира места в самолета до Нюарк.
— Искам да отидеш на гости при майка си и баща си. Вече остаряват, затова постой при тях няколко дни. Съгласна ли си? Аз имам работа в Ню Йорк и Бостън.
— Добре. В колко часа искаш да пристигнеш в Ню Йорк?
— Около пет. Ще вечеряме в дома на майка ти. Според графика й тази вечер се пада да готви патладжани. Кажи им, че ще отидем за вечеря.
— Много ще се зарадват да ни видят.
Когато пристигнаха в Ню Джърси, Бен ги чакаше усмихнат.
— Брей, вече съвсем приличате на фермери. Бузите ви са порозовели.
— Е, това е от чистия въздух, който дишаме — каза Бепи.
След двудневен престой в Ню Йорк той замина за Бостън. Отиде в санаториума, в който беше Морано. Една болногледачка го съпроводи навън до градината. Дон Емилио седеше в инвалидна количка под едно дърво, с увиснала глава, като някакво вегетиращо същество. Дясната му ръка стоеше полувдигната и полусвита. Облечен беше в стара военна куртка със сержантски нашивки, краката му бяха завити с одеяло, а на главата си имаше оръфана мека шапка. Някога беше най-елегантно облеченият мъж в Бей Ридж, а сега носеше по всяка вероятност някоя от старите куртки на зет си.
„Каква гнусна обида! Гледай само нашивките на ръкава му — помисли си Бепи. — Този човек беше бос на босовете. Сега носи шапка на вехтошар!“
Когато видя своя стар приятел толкова безпомощен и болен, Бепи почувства, че сърцето му забива по-бързо. Той се приближи до една медицинска сестра, която наглеждаше пациентите.
— Той не може да говори, нито да ви познае. Безчувствен е. Дори не може да си вдигне главата — обясни му тя.
Бепи й подаде две стодоларови банкноти, помоли я да се грижи за стария му приятел и още същия ден да му купи нова шапка. След това придърпа един градински стол и седна точно срещу дона. Главата на Морано беше наведена надолу и очите му гледаха в земята. Докато сядаше пред него, Бепи забеляза, че клепачите на Морано трепват нагоре, но главата му продължи да виси. След като му говори в продължение на десетина минути, без да постигне никаква реакция, Бепи стана и повдигна главата на Морано така, че очите им да се срещнат.
— Хей, господин Морано — каза нежно той. — Имате ли някаква работа за мен? Парите ще ми дойдат добре. Можете ли да ми платите предварително? Покажете ми, че долавяте присъствието ми. — Докато повдигаше бавно главата на Морано, той почувства, че старецът се напряга да я изправи. Той се бореше и Бефино го окуражи: — Хайде! Дръжте я горе, вдигнете! Нека видя очите ви.
Цялото тяло на дона затрепери от усилието. Успя да вдигне главата си точно толкова, колкото да види човека пред себе си. Няколко минути се гледаха напрегнато в очите. От устата му се стичаше слюнка, но нямаше никакво движение. Нито един нерв по лицето му не трепваше. Гледаше като мумия. После от едното му око бавно се стече сълза. Бепи го разбра. Морано знаеше, че неговият приятел Бефино отново е до него. За Бепи това бе много емоционално преживяване. Той не познаваше по-добър подарък за приятеля си от предаността и дълбокото уважение.
— Толкова е прекрасно да се завърнеш на юг. Дано имам щастието да живея спокойно — каза Бепи на Дана, когато се прибраха вкъщи.
Тя се усмихна одобрително.
Седяха на терасата пред входа и наблюдаваха как красивите оранжеви и пурпурни облаци, прошарени тук-там с розово, се помайват, преди да бъдат погълнати от мрака на вечерта. Ярката пълна луна като че ли им се усмихваше, сякаш най-после са намерили предопределението си. Вечерта се спускаше тихо. Единствените звуци издаваха щурците и жабите.
Внезапно иззвъняването на телефона наруши спокойствието. Бепи се пресегна и вдигна слушалката.
— Хей, фермерче, как си? — попита Алън.
— Отлично. Радвам се, че се обади, Алън. Току-що се завърнахме от Ню Йорк.
— Да, знам. Обаждах се там. Казаха ми, че пътувате със самолета към ранчото си. Липсваш ни тук, във Вегас. Не е същото без теб. В хотела са отседнали две красавици от Канада. Какво ще кажеш за това? Заслужава си да попътуваш. Защо не дойдеш утре? Ще те посрещна на летището.