Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
— Поръчал съм да дойде човек да подмени изцяло оградите около пасищата. После трябва да съберем кравите, да ги инжектираме и да им дадем лекарства против глисти — обясни Бефино.
— Не мога да повярвам, Беп. Говорим си за отглеждане на крави. Майчице, как се променя животът ни.
— Моят живот започна да се променя, когато се запознах с теб, Алън.
— Надявам се, че е било към по-добро.
— А, прекалено много еврейски манджи изядох, но все пак към по-добро.
— Е, щом не можеш да дойдеш във Вегас, аз ще дойда в ранчото ти. Става ли?
— Чудесно. Много ще се радваме да те видим, Алън. Идвайте насам.
— Идвайте?
— Да, така е по южняшки. Означава: доведи си и приятелче.
— Ти какво, кристално кълбо ли имаш там? Аз наистина ще доведа един мой приятел — Марко. Той е писател. Пише за опасни типове като теб.
— Така ли? Какъв е той? Журналист ли е?
— Не. Пише книги. Романи. Съвсем наскоро написа книга за един от вашите хора. Ще ти разкажа за нея, като дойдем. Този човек ще ти хареса.
— Добре. Ще се видим утре. Ей, в колко часа ще пристигнете?
— Когато кацнем в Савана, ще се обадя в ранчото.
Дана се зарадва, щом разбра, че Алън ще дойде. Беше като член на семейството им и вече започваше да застарява. Обаче продължаваше да се облича елегантно, носеше златни верижки на врата си, пръстени и часовници с диаманти, високи кожени обувки. Беше кавалер.
„Оказа се свестен евреин — мислеше си Бепи. — Донесе ми късмет и добро състояние. Един ценен подарък от Морано — почтен и благороден евреин.“
Към четири часа следобед на другия ден Дана отиде с джипа до пасище номер осемнадесет, за да предаде на Бепи, че Алън е на летището в Савана и чака да го вземат.
— Да свършваме за днес — каза той на работниците. След това потегли за летището както си беше облечен — с ботуши, дънки и каубойска риза.
— Къде ти е конят? — попита Алън, зарадван от срещата.
— Винаги съм искал да си играя на каубой, обаче в Бруклин просто не вървеше.
Засмяха се и се прегърнаха. Алън представи Марко — нисък, приятен човек, малко слабичък. Облечен бе в син костюм, по сандали, пушеше лула и гледаше през очила с рогови рамки. И на неговия врат висяха златни синджири. Малко приличаше на евреин, но в действителност беше италианец. Той и Бепи веднага си допаднаха. Алън се гордееше с приятеля си и говореше големи неща за новата му книга, която щяла да бъде филмирана.
Марко се чувстваше изморен от пътуването, затова се оттегли в стаята си рано, а двамата приятели останаха да гледат късните новини.
— Как ти се струва Марко? — попита Алън.
— А, чудесен човек. Много ми допада. Усмихва се истински, а не като някои наши познати.
— Прав си. Допускам, че мафията в Лос Анджелис може да му създаде някои проблеми. Затова искам да го приемеш под закрилата на твоята фамилия. Съгласен ли си, Бефино?
Бепи кимна и дръпна от пурата си.
— Започнат ли да правят филм в Лос Анджелис, ония от мафията винаги изпълзяват, сякаш от дупките по дограмата, с протегнати ръце.
— Марко сигурно си има негови приятели, но ако му потрябвам за нещо, ще се погрижа за него. Бъди спокоен. Всеки твой приятел е и мой приятел — увери го Бепи.
— Известно ми е, Беп.
На другия ден след закуска тримата мъже яздиха коне из ранчото. Наблюдаваха как краварите превеждат добитъка през оградените тесни проходи на изхода към пасищата и имунизират телетата. Бепи изглеждаше безкрайно горд от начина на живот, който бе успял да осигури за себе си и своите приятели. Най-после бе постигнал свободата.
Вечерта Дана приготви специално меню: телешко от собственото им производство, патладжани розели и хубаво вино „Кианти класико“. След вечерята се настаниха удобно във всекидневната и слушаха плочи с италиански опери и класическа музика, които Бепи бе наследил от дядо си. На Марко му беше трудно да повярва, че човек като дон Данте, получил възпитанието си на улицата в Бруклин, може да харесва класическа музика. Бепи го увери, че тя е в кръвта на неговия род от стотици години. Дядо му не притежавал нищо друго, освен плочите и пожелал да ги остави на него.
— Дядо ми беше забележителен човек — завърши тихо Бепи.
Сред гъстия дим от любимите им пури „Тиймо“ Алън и Марко подхванаха разговор за някой си Юджийн Болански. Бепи слушаше с интерес, обаче без да се намесва. Марко попита Алън:
— Как така си оставил този негодник ненаказан?