Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Майката се наведе отново, погледна бабата и лицето й остана напрегнато и сурово.
— Тя е изморена — рече майката. — Просто е изморена. — Бабата люшкаше глава назад-напред и бърбореше нещо неразбрано.
Жената с надменно изражение напусна навеса. Майката не откъсваше очи от лицето на старицата.
Роуз от Шарън вееше с картона, раздвижвайки горещия въздух. Тя каза:
— Майко!
— Какво?
— Защо не им позволи да се помолят!
— Сама не знам — отвърна майката. — Йеховистите са добри хора. Те вият и скачат за славата божия. Не знам… Ей тъй, просто ми текна нещо. Сега не бих могла да понеса това. Няма да ми стигнат силите.
Нейде наблизо се чу монотонно пеене. Думите на молитвата не можеха да се разберат. Гласът ту затихваше, ту се засилваше и при всяко засилване ставаше все по-висок. И ето в паузата встъпиха ответните гласове и тогава първият глас зазвуча тържествено и властно. Отново пауза и отново проточено подемане. Фразите на молитвата ставаха все по-кратки, все по-отсечени, като команди, а в ответните гласове прозвучаха жални нотки. Ритъмът на пеенето стана по-напрегнат. Гласовете — мъжки и женски — звучаха в унисон, но ето че един женски глас се превърна в ужасен вик, див и яростен като вик на животно; един контраалт го поде — отсечено, като лай на куче, и някакъв тенор зави на височините като вълк. Думите на молитвата станаха съвсем нестройни и преминаха в рев и тъпчене с крака. По тялото на майката полазиха тръпки. Роуз от Шарън дишаше тежко и задъхано, а ревът не стихваше и ти се струваше, че след миг дробовете на тези хора няма да издържат голямото напрежение.
Майката каза:
— Не мога да ги слушам. Какво става с мен?
Един висок глас се превърна от вик в истеричен писък, като провлечен вой на хиена, тропането стана по-силно. Гласовете стихваха, пресекваха и накрая целият хор избухна в ридания, в хрипливи стонове; към тропота се прибави и шумът от удари по телата, сетне стоновете преминаха в тихо скимтене, сякаш кученца скимтяха край своя съд с храна.
Роуз от Шарън тихо хлипаше. Бабата изрита завесата от краката си, които приличаха на сиви чворести пръчки. И тя заскимтя като кученце. Майката отново зави краката й. И тогава бабата дълбоко въздъхна, дъхът й стана по-спокоен и лек, затворените клепачи вече не потрепваха. Тя заспа дълбоко и полуотворила уста, хъркаше. Жалното скимтене на йеховистите ставаше все по-тихо и по-тихо и накрая съвсем замря.
Роуз от Шарън вдигна към майка си замъглените си от сълзи очи.
— Помогна й — рече тя. — Помогна на баба. Заспа.
Майката седеше, навела глава. Беше я срам.
— Може би незаслужено обидих добрите хора. Бабата спи.
— Иди при нашия проповедник, той ще ти прости греха — каза Роуз от Шарън.
— Ще отида… само че той не е като другите. Може вината да е негова, дето не позволих на хората да се помолят тук. Нашият проповедник мисли така: каквото и да правят хората, все е хубаво. — Майката погледна ръцете си и рече: — Трябва да поспим, Розашарн. Щом ще тръгваме нощес, трябва да поспим. — И тя се опъна на земята до дюшека.
Роуз от Шарън попита:
— Ами аз… нали трябва да вея на баба?
— Тя сега спи. Легни да поспиш и ти.
— Къде ли е отишъл Кони? — жално продума младата жена. — Отдавна не съм го зървала тъдява.
Майката прошепна:
— Ш-шт! Лягай да спиш.
— Майко, Кони ще учи вечер, за да се издигне.
— Да, да. Разправяла си ми вече това. Лягай да спиш.
Роуз от Шарън легна на края на дюшека, върху който спеше бабата.
— Кони има сега нов план. Той все мисли за това. Като свърши електрокурса, ще си отвори собствена работилница и можеш ли да се сетиш какво ще си имаме?
— Какво?
— Лед… много лед. Ще си имаме хладилник. Пълен с лед. В него нищо няма да се разваля.
— Кони все ще измисли нещо — каза майката със смях. — Хайде, спи сега.
Роуз от Шарън затвори очи. Майката се обърна по гръб и тури ръце под главата си. Тя се вслушваше в дишането на бабата и на дъщеря си. Махна с ръка, за да пропъди една муха от челото си. Лагерът бе притихнал в адската жега и звуците, които се носеха от напечената трева — песента на щурците и бръмченето на мухите, — се сливаха с тишината, без да я нарушават. Майката въздъхна дълбоко, прозя се и затвори очи. И в полудрямка чу приближаващи се стъпки, но се събуди едва когато прозвуча мъжки глас: