Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Върнах се в стаята си, грабнах някакви дрехи, отидох при майка си и затворих вратата. Облякох се и седнах в края на великолепното голямо легло с балдахин, под който тялото на майка ми изглеждаше толкова дребно. Забелязах колко повехнали са гърдите й, колко е хлътнало и посивяло лицето й. Полуотворената уста дишаше тежко. Лицето й беше неузнаваемо. Не, това в никакъв случай не беше лицето на момичето със салатенозелената рокля и златистите коси, което е стояло преди четиридесет години до набития мъж с черен костюм пред дюкяна в дърварското селище в Арканзас, където воят на трионите е режел въздуха и чегъртал право в мозъка, а червената земя между сечищата, обрасла в бледа зеленина, е изпущала пара под лъчите на пролетното слънце. Не, това не беше и красивото лице с леко хлътнали бузи, което преди години е гледало с жад човека с ястребова глава и пламтящи очи в алеите с мирти, в потайните борови гъстаци или в стаята със спуснати щори. Не, сега това лице беше старо. И на мен ми стана жал за него. Взех ръката, отпусната безжизнено върху чаршафа.
Държах тази ръка и се мъчех да си представя какво ли би станало, ако в малкото дърварско селище бе отишъл не Учения прокурор, а неговият приятел. Не, това нищо не би променило, реших аз, защото си спомних, че по същото време Монти Ъруин беше женен за първата си жена, тази, която осакатя след падането от коня и остана на легло години наред, а после умря тихо и изчезна завинаги от погледа и съзнанието на Бърдънс Лендинг. Несъмнено Монти Ъруин е бил възпрян от чувството си за дълг: не му е давало сърце да остави сакатата си жена и да се ожени за другата. Затова и не се е оженил за момичето с гладните бузи, затова и не е отишъл при приятеля си, Учения прокурор, и не му е казал: „Аз обичам жена ти“; затова не се е оженил за нея и после, когато мъжът й е разбрал всичко — а той несъмнено е разбрал и тъкмо това го е накарало да напусне семейството си и да живее толкова години по бордеите. Съдията все още е имал жена, с която — поради телесния й недъг — го е свързвало болезнено чувство за чест и дълг. Тогава майка ми се е омъжила повторно. В отношенията им сигурно са се появили търкания и минутите на откраднати удоволствия вероятно са се примесвали с неприятни кавги. После сакатата е починала. Защо не са се оженили тогава? Може би майка ми е отказала, за да го накаже за предишното му упорство. Или може би по това време вече животът им е бил влязъл в един коловоз, от който не са могли да се измъкнат. Тъй или иначе, той е взел онази жена от Савана, която не му е донесла нищо — нито пари, нито щастие — и която след време също умира. Защо и тогава не са се оженили?
В края на краищата отхвърлих този въпрос. Не ми идваше наум друг отговор освен един: че когато най-сетне разберем къде е мястото ни в живота и какво определение даваме за себе си, вече е твърде късно да се измъкнем от коловоза. Тогава можем да живеем само в рамките, които сами сме си поставили, подобно на престъпника в клетката, който не може нито да легне, нито да седне, нито да се изправи, а е окачен в името на закона, за да го гледа тълпата. Но рамките, които сме си поставили — това сме самите ние. За да се измъкнем от тях, трябва да направим от себе си нова личност. Но как може от старото „аз“ да направиш ново „аз“, когато старото „аз“ е единственият материал, с който разполагаш за създаването на нова личност? Такива едни въпроси се въртяха тогава в главата ми.
Както казах, отхвърлих въпроса, отхвърлих и отговора, който уж бях намерил, и само държах в шепите си безжизнената й ръка, вслушвах се в затрудненото й дишане, гледах изостреното лице и си мислех как в този писък, който ме изтръгна от сън следобед, бе звъннала такава красива, сребриста чистота на чувствата. Това беше, мислех си, истински вик на погребана душа, успяла след толкова много години да напомни за миг за себе си. Да, тя очевидно е обичала Монти Ъруин. А преди аз смятах, че никога никого не е обичала. И като държах сега ръката й, изпитвах не само съжаление към нея, но и нещо като обич — защото и самата тя бе обичала някого.
След малко дойде сестрата и аз се освободих. После дойде да види майка ми госпожа Даниъл, съседка на съдията Ъруин. Тя именно беше позвънила на майка ми и й беше съобщила трагичната вест. Госпожа Даниъл чула изстрела, но не обърнала внимание; после чернокожият прислужник на Ъруин излетял на двора и започнал да вика. Тогава тя влязла с него в къщата и намерила съдията в библиотеката, седнал на едно от големите кожени кресла, с пистолет на коленете, с леко наведена към рамото глава и окървавено от лявата страна бяло сако. Тя имаше какво да разкаже и вече беше обходила една по една всички къщи по Крайбрежния. Тя ми изложи всички подробности, опита се безуспешно да измъкне нещо от мен за днешното ми посещение при съдията и за прилошаването на майка ми (разбира се, тя беше чула писъците й по телефона) и без да прибави нещо съществено към това, което вече знаеше, се отправи към следващото си местоназначение.