Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Чудесно — продължих. — Хайде сега да извадим всички Фигури на Бранд. Предлагам да опитаме деветимата едновременно да осъществим контакт с него.
— Интересна мисъл — промърмори Бенедикт.
— Да — съгласи се Джулиан, извади своята колода и взе да рови из нея. — Струва си поне да се пробва. Може да генерираме сборна енергия. Кой знае.
Намерих Фигурата на Бранд. Изчаках и другите да направят същото.
— Нека да съгласуваме действията си — наредих. — Всички ли сте готови?
Получих осем потвърждения.
— Да започваме тогава. Опитайте. Сега.
Взрях се в моята карта. Чертите на Бранд напомняха моите, но той беше по-нисък и по-слаб. Косата му беше като на Файона. Облечен бе в зелен костюм за езда. Яздеше бял кон. Преди колко време? Преди колко време беше това? Замислих се. Мечтател, мистик и поет, Бранд вечно беше или въодушевен, или обезверен, изпълнен или с цинизъм, или с безгранично доверие. Чувствата му сякаш не знаеха средно положение. Понятието маниакално депресивен не би могло да обхване сложния му характер, но все пак описваше донякъде накъде клоняха нещата. В този ред на мисли трябва да призная, че понякога го намирах за много по-забавен, внимателен и предан от всичките ми останали роднини. Друг път, обаче, той умееше да излъчва толкова злоба, сарказъм и жестокост, че умишлено го избягвах от страх да не го нараня. Бранд се бе намирал във второто си състояние при последната ни среща, точно преди сбиването ни с Ерик, довело до моето изгнаничество от Амбър.
… С такива мисли и чувства се вглеждах във Фигурата му, опитвах да го достигна със съзнанието си, с волята си, отваряйки празно пространство, което той да запълни. Около мен, останалите ровеха в своите собствени спомени и правеха същото.
Картата бавно взе да добива замъглен вид и се появи илюзия за дълбочина. После долових познатото потрепване и усещане за раздвижване, което показваше, че е установен контакт. Фигурата изстина под пръстите ми и постепенно образът се фокусира и избистри, като стана някак жив и изпълнен с драматизъм.
Бранд се намираше в някаква килия. Зад него се виждаше каменна стена. Върху пода имаше слама. Той бе окован и веригата му минаваше през огромен пръстен, забит в стената над него. Веригата беше доста дълга и му осигуряваше немалко пространство за движение. В момента той се бе възползвал от този факт и лежеше проснат върху купчина от слама и парцали в ъгъла. Косата и брадата му бяха дълги, а лицето — по-слабо от всякога. Дрехите му бяха окъсани и мръсни. Изглежда спеше. Мислите ми се върнаха към моето собствено затворничество — миризмите, студа, отвратителната храна, влагата, самотата, лудостта, която идва и си отива. Той поне разполагаше все още с очите си, защото премига и ги отвори, когато няколко души от нас произнесохме името му. Те бяха зелени и гледаха със стъклен и празен поглед.
Дали не беше упоен? Или мислеше, че има халюцинации?
Но изведнъж духът му се завърна. Бранд се надигна и протегна ръка.
— Братя! — възкликна той. — Сестри мои…
— Идвам при теб! — екна вик, който разтърси стаята.
Жерар скочи на крака, прекатури стола си, втурна се през помещението и грабна една огромна бойна секира от стената. Той я притисна като за близък бой до китката на ръката си, в която държеше Фигурата. Замръзна за миг и се вгледа в картата. После протегна свободната си ръка и изведнъж се озова там, прегърнал Бранд, който избра този момент, за да припадне отново. Образът се поколеба. Връзката прекъсна.
Изругах и взех да търся из колодата Фигурата на Жерар. Някои от останалите изглежда правеха същото. Намерих я и се втренчих в нея. Постепенно замъгляването, дълбочината, проясняването. Готово!
Жерар бе притиснал веригата плътно към стената и я сечеше със секирата. Тя, обаче, беше дебела и продължаваше да оказва съпротива на мощните му удари. Най-после успя да смачка няколко от брънките, но това му бе отнело почти две минути и звънтящите, силни звуци бяха предупредили стражите.
Защото отляво се понесоха шумове — дрънчене, плъзване на резета, скърцане на панти. Макар тази част на килията да бе скрита от погледа ми, явно беше, че вратата й се отваря. Бранд отново се надигна. Жерар продължаваше да блъска по веригата.
— Жерар! Вратата! — извиках аз.
— Знам! — изрева той, нави веригата около ръката си и я дръпна. Тя не се скъса.