Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Намирахме се в библиотеката и аз седях върху ръба на голямото бюро. Рандъм заемаше стола вдясно от мен. Жерар стоеше прав в другия край на помещението и разглеждаше някакви оръжия, които висяха на стената. А може да разглеждаше и гравюрата на Рейн, изобразяваща еднорога. Все едно, и той като всички ни не обръщаше внимание на Джулиан, който се бе изпънал в един фотьойл близо до витринките в самия център на стаята, протегнал крака, кръстосани при глезените, скръстил ръце и вперил любуващ се поглед в люспестите си ботуши. Файона — на ръст вероятно не повече от един и петдесет и пет, — не сваляше зелените си очи от сините на Флора, докато разговаряха, застанали край камината, а косата й грееше по-ярко от гаснещия огън в нея. Файона, както винаги, ми напомняше за картина, от която художникът току-що се е отдръпнал, оставяйки четката, а зад усмивката му вече бавно се оформят въпроси. Ямката в основата на шията й, където палецът на художника бе маркирал началото на ключицата, винаги привличаше погледа ми като белег, показващ майсторството му, особено когато тя вдигнеше глава, въпросително или повелително, да се обърне към нас, по-високите. Точно в този момент Файона леко се усмихна, несъмнено усетила, че я гледам. Понякога си мислех, че е почти ясновидка и макар добре да съзнавах тези нейни дарби, всеки път се чувствах объркан. Луела, заела отдалечена позиция в ъгъла, с гръб към всички ни, се преструваше, че чете книга. Зелените й къдри не достигаха с пет сантиметра до тъмната яка. Не бях сигурен, дали отдръпването й се дължеше на враждебност, самовглъбеност или просто на предпазливост. Вероятно от всичко по-малко. Нейното присъствие в Амбър не беше нещо обичайно.
… А фактът, че представлявахме по-скоро събрани на едно място индивидуалности, а не група, семейство, в един момент, когато исках да постигна известно приобщаване, желание за взаимопомощ, бе предизвикал първоначалната ми забележка и потвърждението на Рандъм.
Почувствах познато присъствие, чух едно: „Здравей, Коруин“ и ето я и Дирдри, протегнала ми ръка. Подадох й моята, стиснах нейната и леко я повдигнах. Дирдри направи крачка напред, като първа стъпка от някакъв сложен танц и се приближи съвсем, обърната с лице към мен. За миг главата и раменете й бяха като обхванати в рамка от прозорчето с решетки зад нея, а стената от лявата й страна беше покрита с великолепен гоблен. Разбира се, всичко бе планирано и предварително репетирано. И въпреки това беше ефектно. В лявата си ръка държеше моята Фигура. Дирдри се усмихна. При появяването й, другите се обърнаха към нас и тя с бавно завъртане покоси всички с усмивката си, като някоя Мона Лиза с картечница.
— Коруин — целуна ме леко и се отдръпна, — опасявам се, че съм подранила.
— Това е изключено — отговорих й аз и се обърнах към Рандъм, който тъкмо бе станал и успя да ме изпревари със секунди.
— Може ли да ти приготвя едно питие, сестричке? — попита той, като пое ръката й и кимна към барчето.
— О, да. Благодаря — и той я отведе да й налее чаша вино, като по този начин избягна или поне отложи обичайната й, според мен, свада с Флора. Ако не друго, то изглежда, че поне повечето от старите разногласия си бяха все същите, каквито ги помнех. Така че, макар да се лишавах от нейната компания, то бе в името на запазения мир в семейството, което в момента бе много важно за мен. Рандъм умееше добре да се справя с подобни ситуации, стига да пожелаеше.
Нервно барабанях с пръсти по бюрото, потърквах наболяващото ме рамо, кръстосвах и разкръстосвах крака, обмислях дали да не запаля цигара…
Изведнъж той се появи. В отсрещния край на стаята Жерар се обърна наляво, каза нещо и протегна ръка. Миг по-късно държеше в нея лявата и единствена ръка на Бенедикт, последния, когото очаквахме.
Добре. Фактът, че Бенедикт бе предпочел да използва Фигурата на Жерар, а не моята, беше неговия начин да изрази чувствата си към мен. А дали това не показваше и наличието на някакъв съюз против мен? Идеята му беше най-малкото да се замисля. Възможно ли бе точно Бенедикт да е подтикнал Жерар към упражненията ни от тази сутрин? Нищо чудно.
В този момент Джулиан се изправи, прекоси стаята, каза нещо на Бенедикт и му стисна ръката. Това раздвижване привлече вниманието на Луела. Тя се обърна, затвори книгата и я остави. После се усмихна, приближи се и поздрави Бенедикт, кимна на Джулиан, каза нещо на Жерар. Импровизираната конференция взе да става все по-оживена. Така, добре.