Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Всички останали са с нас в този момент, посредством моята Фигура — гледат и слушат. Не би могъл сега да уредиш отстраняването ми, без да разкриеш намеренията си пред цялото семейство. По този начин, ако аз умра преждевременно, обещанието ми пак може да бъде спазено.
— Ясно — казах аз. — А ако някой друг те убие? Тогава ще премахнат и мен. По барикадите ще останат само Джулиан, Бенедикт, Рандъм и момичетата. Просто прекрасно… за него, който и да е той. Чия идея беше това, всъщност?
— Моя! Изцяло моя! — извика Жерар и почувствах как пръстите му стиснаха по-силно, ръцете му се напрегнаха и леко се сгънаха. — Само се опитваш да объркаш нещата! Както винаги! Всичко си вървеше чудесно, преди да се върнеш ти! Дявол да го вземе, Коруин! Смятам, че ти си виновен!
И той ме подхвърли нагоре.
— Невинен съм, Жерар! — беше единственото, което успях да изкрещя.
После той ме хвана, като едва не ми счупи рамото и ме отнесе встрани от ръба на пропастта. Там ме пусна и ме остави да стъпя на крака. След което веднага се отдалечи и отиде в пълната с чакъл котловинка, в която се бяхме били. Последвах го и започнахме да си събираме нещата.
Докато си закопчаваше огромния портупей, Жерар вдигна поглед към мен и пак отмести очи.
— Повече няма да говорим за това — рече той.
— Добре.
Обърнах се и тръгнах към конете. Яхнахме ги и продължихме надолу по пътеката.
Сред горичката се носеше тихата музика на поточето. Вече по-високо, слънцето сипеше потоците си от светлина върху дърветата. По тревата все още имаше остатъци от роса и пръстта, с която бях покрил гроба на Кейн, беше влажна.
Извадих лопатата от багажа и отворих гроба. Без да пророни дума, Жерар ми помогна да преместим тялото върху парчето плат, което бяхме донесли за тази цел. Увихме го около него и го зашихме с едри, свободни бодове.
— Коруин! Виж! — изведнъж развълнувано прошепна Жерар и ме стисна за лакътя.
Проследих посоката на погледа му и замръзнах. Никой от нас не помръдваше, докато гледахме видението. Еднорогът бе обгърнат от нежно, сияещо бяло, сякаш беше покрит с пух, а не с козина и грива; мъничките му, раздвоени копитца бяха златни, както и деликатният вит рог, който се издигаше върху тясната му глава. Той стоеше на една от по-ниските скали и пощипваше от лишеите, които растяха там. Очите му, когато ги вдигна и погледна в нашата посока, бяха ярко, изумрудено зелени. Той сподели за няколко мига пълната ни неподвижност. После направи бързо, нервно движение с предния си крак, замахна във въздуха и три пъти тропна по камъка. След което стана неясен и безшумно изчезна като снежинка, може би в гората от дясната ни страна.
Изправих се и отидох до камъка. Жерар ме последва. Там, сред мъха, намерих следите от мъничките му копита.
— Значи наистина сме го видели — възкликна Жерар.
Кимнах.
— Видяхме нещо. Някога преди виждал ли си го?
— Не. А ти?
Поклатих отрицателно глава.
— Джулиан твърди, че го е зървал веднъж в далечината — каза Жерар. — Разправя, че хрътките му отказали да го подгонят.
— Прекрасен беше. Тази дълга, копринена опашка, тези блестящи копита…
— Да. Татко винаги е приемал появата му за добра поличба.
— И аз съм склонен да я приема така.
— Странен момент е избрал… След всичките тези години…
Пак кимнах.
— Има ли някакъв специален обичай? — попита Жерар. — След като ни е покровител и изобщо… не трябва ли да направим нещо?
— И да има, татко никога не го е споменавал пред мен — отвърнах аз. Потупах скалата, върху която бе стоял еднорога. — Ако предвещаваш някакъв обрат в съдбите ни, ако с появата си изразяваш своята благосклонност към нас… благодаря ти, еднорог. А дори и да не е така, пак ти благодаря за светлината, която твоето присъствие донесе в тези мрачни времена.
После отидохме при изворчето и пихме. Прикрепихме зловещия си товар върху гърба на третия кон. Поведохме жребците за юздите, докато не се отдалечихме от мястото, където, като се изключеше ромоленето на водата, всичко бе съвсем притихнало.
VI
Вечните ритуали на живота карат хората непрестанно да подхранват надеждата, че съществуването им ще е безкрайно. Така, в пристъп на вдъхновение, изложих накратко онова, което бях научил през дългия си живот, а Рандъм кимна в отговор и дружелюбно изруга.