Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Четирима на трима. И двама в средата.
Изчаках, загледан в групичката отсреща. Всички бяхме налице и можех да помоля за тяхното внимание, след което да се заема с онова, което имах наум. Обаче…
Изкушението беше твърде голямо. Знаех, че всички усещат напрежението. Сякаш в помещението изведнъж се бяха включили два магнитни полюса. Интересно как щяха да се подредят металните стружки.
Флора ми хвърли един бърз поглед. Не вярвах да си е променила мнението през нощта — освен, разбира се, ако не се бе случило нещо. Не, сигурен бях, че мога да предвидя следващия й ход.
Оказах се прав. Чух я да споменава нещо за жажда и чаша вино. Обърна се и направи крачка към мен, като изглежда изчакваше Файона да я придружи. После се поколеба за момент, когато това не стана, превърнала се изведнъж в център на всеобщото внимание. Тя осъзна този факт, бързо взе решение, усмихна се и продължи към мен.
— Коруин — рече Флора, — струва ми се, че бих пийнала чаша вино.
Без да се обръщам и без да откъсвам поглед от разиграващия се пред мен театър, аз подхвърлих през рамо:
— Рандъм, ще бъдеш ли така добър да налееш чаша вино на Флора?
— Да, разбира се — отвърна той и чух необходимите звуци.
Флора кимна, вече без да се усмихва, и мина вдясно от мен.
Четирима на четирима, а скъпата Файона остана да гори като факел в средата на стаята. Тя напълно съзнаваше ролята си и й се наслаждаваше. Веднага се обърна към овалното огледало с тъмна, покрита с великолепни резби рамка, закачено в пространството между двете най-близки лавици с книги и се зае да приглажда немирен кичур коса над лявото си слепоочие.
При движението на ръката й, сред червените и златни шарки на килима, близо до левия й крак, проблясна нещо в зелено и сребърно.
Прииска ми се едновременно да изругая и да се засмея. Пустата му хитруша пак си играеше с нас. И, както винаги, беше блестяща. Нищо не се бе изменило. Без нито да ругая, нито да се усмихвам, направих крачка напред, както й беше ясно, че ще постъпя.
Но Джулиан също се приближи и то малко по-бързо от мен. Той се намираше по-близо и може би я бе забелязал частица от секундата по-рано.
Наведе се, вдигна я и леко я залюля.
— Гривната ти, сестричке — любезно произнесе Джулиан. — Изглежда е решила да изостави китката ти, глупачката. Ще ми позволиш ли…
Файона протегна ръка, като го дари с една от нейните усмивки с премрежени очи, докато той закопчаваше изумрудената й гривна. Щом приключи с това занимание, Джулиан обхвана ръката й в дланите си и започна отново да се обръща към неговия ъгъл, където останалите им хвърляха коси погледи, докато се опитваха да изглеждат заети със своя разговор.
— Сигурен съм, че ще ти хареса анекдота, който сега ще си разправяме — подхвана той.
Усмивката й стана дори още по-очарователна, когато тя измъкна ръката си.
— Благодаря ти, Джулиан. Убедена съм, че щом го чуя, ще се разсмея. Последна, както обикновено, опасявам се. — Файона се обърна и ме хвана подръка. — Сега предпочитам да се подкрепя с чаша вино.
И така, аз я отведох с мен и се погрижих да получи чаша. Петима на четирима.
Джулиан, който не обича да издава чувствата си, мигове по-късно взе решение и ни последва. Той си напълни една чаша, отпи от нея, вгледа се в мен за десетина, петнайсет секунди и каза:
— Мисля, че вече всички сме тук. Кога смяташ да ни съобщиш какво си си наумил?
— Не виждам причини да отлагам повече, след като всички се събрахме. — Повиших глас и го насочих към отсрещния край на стаята. — Моментът настъпи. Да се настаним удобно.
Групичката се приближи към нас. Запреместваха се столове и постепенно се заемаха. Наливаше се още вино. След минута, аудиторията беше готова.
— Благодаря ви — започнах аз, когато и последните шумове заглъхнаха. — Бих искал да споделя с вас няколко неща и с една част може и наистина да го направя. Зависи как ще посрещнете първите от тях, които ще чуете веднага. Рандъм, разкажи им онова, което ми разправи вчера.
— Добре.
Оттеглих се в стола зад бюрото, а Рандъм зае мястото ми върху ръба му. Облегнах се назад и изслушах отново историята за контакта му с Бранд и опита му да го спаси. Този път версията беше съкратена, без предположенията, които не ми излизаха от ума, откакто Рандъм ги бе насадил там. И въпреки пропуските в разказа, знаех, че и другите мислено ги допълват. Именно по тази причина исках Рандъм да говори първи. Ако просто бях започнал с опит да им обясня своите подозрения, почти със сигурност щяха да решат, че използвам широко разпространената практика да отвличам вниманието от себе си — факт, който моментално щеше да бъде последван от отделните, резки, металически щраквания на мозъците им, затварящи се за всяка моя дума. А така, независимо от подозренията си, че Рандъм говори онова, което аз съм поръчал, те все пак щяха да го изслушат и донякъде да се позамислят. Щяха да си поиграят с възникналите идеи, опитвайки се да проумеят защо изобщо съм организирал това събиране. Щяха да ми дадат времето, необходимо за да пуснат корени в съзнанията им фактите от историята и да ги подготвят за възприемчивост към потвърждаването им. После щяха да се зачудят, дали Рандъм би могъл да представи доказателства. Аз самият се питах същото.