Империя на бури

Елин пъхна ръце в джобовете си.

– Няма да ни нападнат.

– И стигна до такова заключение въз основа на многото си години военен опит? – нападна я Лоркан.

– Внимавай – озъби му се Роуан.

– Това е пълен абсурд – изплю генералът и се извъртя, сякаш щеше да грабне пребледнялата Елида на ръце. – Запасите ни са изчерпани...

Не успя да преметне Елида през рамо само защото тънка като хартия огнена стена препречи пътя му. Едва на толкова беше способна Елин в момента.

Манон изскочи насреща му с извадени железни нокти и изръмжа:

– Няма да я водиш никъде. Нито сега, нито когато и да било.

Лоркан се надигна до пълния си ръст. Но преди да съсипят всичко в яростта си, Елида докосна нежно ръката му, с която вече бе стиснал дръжката на меча си.

– По свое желание съм с него, Манон.

Вещицата бегло надзърна към ръката й върху мускулите на Лоркан и отвърна:

– Ще говорим за това по-късно.

Несъмнено. Елин изгледа Лоркан и му кимна.

– Върви да се мръщиш другаде.

Жената със сива пелерина на плажа вече крачеше към тях, следвана от воините си.

– С теб още имаме въпроси за изясняване – изръмжа Лоркан.

Елин се поусмихна.

– И смяташ, че не знам?

Той застана до Роуан и тъмната му сила се задипли над вълните като беззвучен гръм. Заемаше отбранителна позиция.

Елин погледна каменното лице на принца си, сетне Едион, извадил меча и щита си в готовност за борба, после и другите си спътници.

– Да отидем да ги поздравим.

– Елин... – подскочи Роуан.

Но тя вече слизаше по дюната с внимателни стъпки по хлъзгавия пясък и гордо вдигната глава. Воините зад нея крачеха с обтегнати като струни тела, но дишането им си оставаше равномерно – бяха готови на всичко.

Сивите брони на войниците пред тях бяха тежки, протрити, лицата им – сурови и белязани. Очите им ги изучаваха внимателно. Фенрис се озъби на единия и мъжът извърна поглед.

Жената с пелерината спря на около три метра от тях и свали качулката си с котешка грация.

Елин знаеше всичко за нея.

Знаеше, че е двайсетгодишна, че виненочервеното е естественият цвят на средно дългата й коса, че не беше виждала червеникавокафяви очи като нейните в нито едно кралство, на нито едно от приключенията си. Че вълчата глава, с която завършваше дръжката на внушителния меч до хълбока й, беше от герба на рода й. Веднага разпозна луничките й, плътните й, засмени устни; разпозна привидно слабите ръце, криещи здрави като скала мускули, които сега скръсти пред гърдите си.

Плътните устни се извиха в половинчата усмивка и Ансел от Брайърклиф, кралица на Пустошта, провлачи:

– Кой ти даде разрешение да използваш името ми в бойните ями, Елин?

– Аз лично си дадох разрешение да използвам името ти така, както сметна за добре, Ансел. И то още в деня, в който пощадих живота ти, вместо да те убия, както се полага на страхливка като теб.

Нахаканата й усмивка се разшири.

– Здрасти, кучко – измърка Ансел.