Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
— Благодаря ти.
— Значи все пак е Леоканто?
— Продължавай да ме наричаш Равел — отвърна Локи. — Така ще е най-лесно за всички.
— Е, тъй да бъде. Ти си на Веселата вахта и няма да застъпиш някоя от дежурните вахти чак до утре следобед. Предлагам ти да се възползваш добре от нощта.
— Е… — Локи погледна надолу към кожения си мях със синьо вино и внезапно му хрумна, че още няколко щяха да му дойдат добре, а може би и една игра на зарове, да поразпусне за няколко часа. — Ако боговете са любезни към мен, вече съм почнал. Лека нощ, капитан Дракаша.
Остави я сама на хакборда да се взира мълчаливо в страшилището, спотайващо се в дирята на кораба.
8
— Заболя ли те? — прошепна Езри и прокара пръст по хлъзгавата от пот кожа над ребрата на Джийн.
— Дали ме е боляло? Богове на небесата, жено, не, това беше…
— Не говоря за онова! — Тя забоде пръст в белега, прорязващ корема му под дясната страна на гърдите. — Това.
— А, това ли. Не, беше чудесно. Един ме нападна с чифт Зъби на крадеца. Беше като топъл ветрец в чуден пролетен ден. Наслаждавах се на всеки миг от… ох!
— Магаре!
— Откъде ги намери тия остри лакти? Сигурно ги точиш на точило… ох!
Езри лежеше върху Джийн в полукопринения хамак, заемащ по-голямата част от каютата й. Тя беше толкова малка, че той едва се побираше на дължина, отпуснал едната ръка над главата си (докосваше отвътре дясната страна на корабния корпус), а ако разпереше ръце, щеше да обхване ширината й. Една алхимична дрънкулка колкото монета осветяваше с бледа сребриста светлина. Странни отблясъци играеха по къдриците на Езри, черни като вещерско дърво, разпръснати кичури блестяха като нишки от паяжинена коприна на лунните лъчи. Джийн прокара длани през тази влажна гора от коса, разтри топлия й скалп с ноктите си и тя отпусна мускули с благодарен стон.
Застоялият въздух в каютата бе напоен с пот и с пленената жега на първия им безкраен и безумен час заедно. Джийн забеляза за пръв път и че тук цареше пълно безредие. Дрехите им бяха пръснати в пълен хаос. Оръжията и малкото вещи на Езри се въргаляха по пода като препятствия по пътя на кораб. Малка мрежа с няколко книги и свитъци висеше от една греда на тавана, килната към вратата, и по това се познаваше, че целият кораб е наклонен към бакборда.
— Езри — измърмори той, взрян в преградата от втвърдено платно, която представляваше лявата „стена“. Един чифт големи крака и един чифт малки я бяха изкорубили доста. — Езри, в чия каюта щяхме да влезем с ритници преди малко?
— О… на Учената Треган. Кой ти каза да не ме рошиш повече? О, така е много по-добре.
— Тя ще се ядоса ли?
— Повече от обикновено? — Езри се прозя и вдигна рамене. — Свободна е и тя да си намери любовник и да изрита обратно преградата, когато си иска. Твърде притеснена съм, че да бъда дипломатична. — Тя целуна Джийн по врата и той потръпна. — Освен това нощта тепърва започва. Ако стане така, както съм го намислила, може и да съборим преградата с ритници, Жером.
— Тогава нека да е на твоята. — Джийн нежно премести тежестта на тялото й и двамата легнаха настрана, лице в лице. Той прокара много внимателно ръце по спеклите се бинтове над лактите й, единственото, за което тя прояви разум и не свали. Дланите му докоснаха бузите й, после косата й. Целунаха се безкрайно — безвремие, което съществува само за любовниците, чиито устни са още неизследвана територия едни за други.
— Жером — прошепна тя.
— Не. Ще те помоля за нещо, Езри. На четири очи. Не ме наричай така.
— Защо не?
— Наричай ме с истинското ми име. — Той я целуна по врата, докосна с устни ухото й и прошепна в него.
— Джийн… — повтори тя.
— О, богове, да! Повтори го!
— Джийн Естеван Танен. Харесва ми.
— Твое е и само твое — прошепна Джийн.
— Нещо в замяна — рече тя. — Езриан Дестири де ла Мастрон, Дамата Езриан от Дома Мастрон от Никора.
— Нима? Значи имаш имение, или нещо такова?
— Съмнявам се. Излишните дъщери, които бягат от къщи, обикновено не получават имения. — Тя отново го целуна, а после разроши брадата му с пръсти. — Всъщност след писмото, което оставих на майка ми и баща ми, съм убедена, че съм била лишена от наследство възможно най-бързо.