Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

„Живи ли? – замисли се Мустафа. – Ако майка ми излезе права, няма да ни остави!“ – реши за себе си той. Потвърди го и с кимване и отправи поглед към нея.

– Дано Аллах да не погуби държавата и баща ни падишаха, валиде! - изрече на един дъх. – Да се помолим преди лягане за здравето, благоденствието и силата на господаря.

И отвори вратата.

„Ти се моли, сине! – измърмори негласно Гюлбахар, докато прекрачваше прага. – Не му е сега времето да се утешаваме с молитви!“

Излезе в коридора, осветен само в двата края от две големи газови лампи. Крадешком хвърли поглед към двете прислужнички, които се поклониха пред нея. Коя ли беше предателката? И колко ли от нейното избухване е чула?

Гюлбахар беше наясно, че опасността я дебне на прага. „Само да се съмне!“ – реши тя. Най-напред трябваше да огледа свитата на принца. Хубаво трябваше да ги разнищи – кой е предан, кой не е. После щеше дойде редът на Сюлейман – да го привлече в Амасия. Падишахът нямаше да пропусне сватбата на сина си престолонаследник. „Ти само да ми дойдеш, Сюлейман! – си мислеше тя. – Само да ми дойдеш. Да видиш тогава какво ще стане!“

Стрелата беше излетяла от тетивата си. „Живот за живот, кръв за кръв! – нареждаше наум на влизане в стаята. – Да те видим тогава московска стоножко! Миналия път синът ти се отърва от скорпиона. Но няма повече да се изтръгва от смъртта. Никога повече! Гюлбахар се заклева! Ще ти взема душата – и на теб, и на дъщеря ти – малката вещица! И на копелетата ти, дето ги наричаш принцове! Да не се наричам Махидевран Гюлбахар, ако не унищожа до корен целия ти род!"