Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Болезнено съжаляваме, че сме принудени да постъпим така. Това наистина не е в обичаите ни — да налагаме волята си на някой друг. Никога не сме го правили. Никога.

Той искаше на всяка цена да я убеди.

— Все още не мога да схвана от какво толкова се страхувате.

— От мястото, през което минавахте с твоя спътник. То е… то е — не познавам нито една дума в езиците на простосмъртните, с която бих могъл да го обясня. — Той сви дългите си пръсти. — Има… сили, неща, които дълго време са спали. Сега те се събуждат. Стълбището, по което се изкачвахте, е място, където тези сили са могъщи. Все още не разбираме какво се случва, но докато не го проумеем, не трябва да се случи нищо, което би могло да наруши равновесието…

Мириамел махана с ръка, за да го накара да спре.

— По-бавно, Юис-фидри. Опитвам се да разбера. Първо, това… нещо, което ни нападна на стълбата, не беше наш спътник. Бинабик като че ли го позна, но аз не съм го виждала никога.

Юис-фидри поклати разтревожен глава.

— Не, не, Мириамел. Не се засягай. Ние знаем, че това, с което се спречка твоят приятел, не е ваш спътник — то беше крачеща празнота, изпълнена с Несъществуване. Може някога да е било простосмъртен. Не, имах предвид онзи спътник, който вървеше малко по-назад от вас.

— Зад нас? Бяхме само двамата. Освен…

Сърцето й подскочи. Дали не е бил Саймън, който е търсел приятелите си? И е бил съвсем близо до тях, когато я бяха отвлекли? Не, би било ужасно жестоко!

— Бяхте преследвани — отвърна категорично Юис-фидри. — За добро или за лошо — не знаем. Само знаем, че на стълбището имаше трима простосмъртни.

Мириамел поклати глава, неспособна да мисли за това. Прекалено много неясни неща се бяха струпали над прекалено голямата й скръб.

Юис-хадра изцвъртя като птичка. Съпругът й се обърна. Дуорката вдигна Бялата стрела на Саймън.

— Ама разбира се! — ахна Юис-фидри. Останалите дуори се приближиха и я заоглеждаха съсредоточено. — Усещахме я, но не знаехме какво е. — Той се обърна отново към Мириамел. — Не е наша изработка, в противен случай щяхме да я познаваме толкова добре, колкото добре познаваш пръстите на ръката си. Но е направена от Виндаомейо, един Зида'я, когото научихме на нашите умения и майсторство. Ето виж — той посегна и я взе от съпругата си, — това е парче от един от Главните свидетели. — Той посочи изпъстрения с жилки синьо-сивкав връх на стрелата. — Не е изненадващо, че я усетихме.

— И носенето й по стълбището представлява някаква опасност, така ли? — Мириамел искаше да разбере, но се чувстваше безкрайно измъчена, а изтощението я теглеше като подводно течение. — Как е възможно?

— Ще ти обясним, ако можем. Нещата се променят. Равновесието е деликатно. Червеният камък на небето говори на камъните върху земята, а ние, Тинукеда'я, долавяме гласовете на тези камъни.

— И тези камъни ви карат да отмъквате хора от стълбището?

Наистина беше уморена и не можа да овладее раздразнението си.

— Не искахме да идваме тук — отвърна мрачно Юис-фидри. — Случилото се в нашия дом и на други места ни накара да тръгнем на юг, но когато пристигнахме тук през старите тунели, разбрахме, че опасността е още по-голяма. Не можем да продължим напред и не можем да се върнем назад. Но трябва да разберем какво се случва, за да вземем решение как най-лесно да го избегнем.