Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Саймън го виждаше — неясен приведен силует, но огромен, какъвто беше Ръката на Върховния крал — широки рамене, което беше очевидно въпреки прегърбената му Стойка. Държеше главата си по особен начин, сякаш го болеше.

— Може ли… още вода?

Гутулф бръкна в улея под колелото и щом Саймън се спусна достатъчно ниско, за да го достигне, изля водата върху лицето му. Саймън задъхано поиска още. Гутулф успя да загребе с шепи още три пъти, преди Саймън да се отдалечи извън обсега му.

— Ти си на… на колело? — каза мъжът, сякаш не можеше да повярва.

За първи път утолил жаждата си от дни, Саймън се учуди на въпроса. Малоумен ли беше? Как можеше човек, освен ако не е сляп, да се съмнява, че това е колело?

Изведнъж му стана ясно защо Гутулф държи главата си по такъв странен начин. Сляп. Разбира се. Нищо чудно, че опипваше лицето му.

— Вие… граф Гутулф ли сте? — попита Саймън, щом колелото отново тръгна надолу. — Графът на Утаниат?

Запомнил думите на своя благодетел, той зададе въпроса си тихо. Наложи се да го повтори, когато се приближи.

— Мисля… че бях. — Ръцете на графа висяха неподвижно и от тях се стичаха капки вода. — В друг един живот. Преди да ми отнемат зрението. Преди мечът да ме…

Мечът? В битка ли беше ослепен? По време на дуел? Саймън отпъди тази мисъл: трябваше да помисли за по-съществени неща. Коремът му беше пълен с вода, но нищо друго.

— Можеш ли да ми донесеш храна? Не, можеш ли да ме освободиш? Моля те!? Те ме измъчват, изтезават ме!

Многото думи раздразниха чувствителното му гърло и той се закашля.

— Да те освободя? — Гутулф беше явно разтревожен. — Но… ти не искаш ли да си тук? Съжалявам, всичко е… толкова различно. Трудно ми е да си спомня.

„Той е луд. Единственият, който може да ми помогне, е луд!“

— Моля те. Много е мъчително. Ако не ми помогнеш, ще умра тук. — Задави го ридание. Веднъж изречена, вероятността стана съвсем реална. — Не искам да умра!

Колелото отново го отнесе.

— Аз… не мога. Гласовете няма да ми разрешат да направя нищо — прошепна Гутулф. — Те ми казват да отида да се скрия, инак някой ще ми отнеме всичко, което имам. — Той заговори с разтърсваща печал. — Но аз те чувах да шумолиш, да дишаш. Знаех, че си нещо реално, и исках да чуя гласа ти. От толкова време не съм разговарял с никого. — С отдалечаването на Саймън думите ставаха все по-тихи. — Ти ли ми оставяше храна?

Саймън нямаше представа за какво говори слепецът, но усети, че се разколебава, обезпокоен от болката в гласа му.

— Аз! — Опита се да не вика. Дали го беше чул. — Аз! Аз ти оставях храна!

„Моля те, нека е там, когато се спусна — замоли се Саймън. — Моля те, нека е там. Моля те“.

Щом наближи отново долната точка, Гутулф протегна ръка и опипа лицето му.