Гаснещ зрак [bg]

Озъбен, Гарелко смъкна оръжието от гърба си и мина покрай Раваст.

— Ох, пале, гледай и запомни как се прави.

— Само не разбивай вратата — посъветва го Татенал.

Гарелко се намръщи.

— Защо не?

— Защото трябва да задържим бурята навън, разбира се. За това са вратите, стените и прочее.

Най-старият съпруг помълча.

— Прав си. Предложения?

— Бихме могли да почукаме — предложи Татенал.

— Кокалчета на пръсти по дърво, добра идея. — Гарелко сложи боздугана си на рамо и хвърли поглед на Раваст. — Виждаш ли, пале? Един разумен водач трябва да научи изкуството да убеждава подчинените си. Разбира се, този ход вече ми хрумна, след като съм най-старият и прочее. Но си замълчах, за да дам на Татенал възможност да се почувства умен. Това е изкуството на командването.

Татенал се доближи до Гарелко и сграбчи лявото му ухо.

— Това е голямо — къса ли се?

— Ай! Боли!

Татенал го пусна и го бутна силно напред.

— Хайде тръгвай, пръч с пръч. Вече чувам вятъра в короните на дърветата.

Гарелко изръмжа недоволно и тръгна надолу по пътеката. Раваст и Татенал го последваха.

Имаше атмосфера, разбира се, която съпътстваше едно такова дълго приятелство, и макар Раваст да беше най-младият и най-новият за каузата — а въпросната кауза беше взаимната лоялност, необходима за да се оцелее в един брак с Ласа Руук, — нямаше голям избор, освен да признае стойността ѝ. Това, разбира се, не премахваше удоволствието от надиграването. За момента го бяха надиграли, но в следващия миг Гарелко се беше провалил с натрапването на новия им съюз с Татенал, а това беше удовлетворително.

Сега се влачеше, редом с Татенал, след дръзкия Гарелко. „Смел? Старчето никога не е било смело през целия си дълъг живот! Не, засрамен е, и то точно от мен! Това си струва да му се насладиш, колкото и да е дребнаво! О, Ласа, хайде върни се при нас и ни дай цял живот, пълен с несъществени неща, моля те!“

Стигнаха до малката поляна тъкмо когато Гарелко спря при вратата. С дръжката на боздугана затропа по рамката, понеже дори едно леко почукване от Тел Акаи сигурно щеше да избие дупка в тънките дъски на вратата. След малко се обърна.

— Никой вкъщи…

Вратата се отвори и на прага застана джагът.

Рядкост беше лицето на джагът да издаде емоция, още по-малко разочарование, и все пак дори в усилващия се сумрак този мъж показа съвсем явно ужасното си разочарование.

— Как не — изсумтя, всъщност почти изръмжа. — Самотна къщичка вдън горите, високо в дивите планини, далече — и вътре в нея да живее обитател, предлагащ сърдечна компания! Още по-лошо, пак на Тел Акаи! Нощ, в която предвиждах трезво изследване, сега лежи в руини, след като трябва да понеса пъхтенето, въздишките и пръдните на трима огромни гости, да не говорим за вероятните им апетити! — После отстъпи назад и махна подканящо с ръка: — Но моля ви, заповядайте, вие и двете присвити сенки в горичката зад вас. Добре дошли в последното убежище на Раест, и обърнете внимание, доколкото можете, на мизерията, която носи пристигането ви.