![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
„Насекоми! Град на кули и статуи, острови и канали! Смяташ ли това за хумор, Маел?“
Прелетяха над града в долината, като оставиха сянка по дирята си, и скоро след това стигнаха до пясъчната ивица на морския бряг. От учтивост Скилен кацна на белия плаж. Въздухът беше свеж, но топъл.
К’рул заоправя дрехата си.
— Ноктите ти са направили дупки в халата ми.
Маел се появи, излезе бавно от ленивите вълни, шепнещи по брега. За миг се заплете във водорасли, спря да ги отскубне и продължи. Беше гол, блед, очите му — меко, убито синьо. Черната му коса беше дълга, провиснала над широките му рамене. Щом излезе на брега, посочи с пръст Скилен Дро.
— Дължиш ми извинение.
— Животът ми е измерен в дългове — отвърна Скилен Дро.
— Виждам лесно решение на това — каза Маел и погледът му се измести към К’рул. — Поне трябваше да кървиш в морето. Вместо това сме свидетели на грубо избуяване на необуздана сила. Никой ли не се противопостави на този акт?
— Избрах да не подлагам решението на дискусия, Маел — отвърна К’рул. — Не че някой от нас изобщо обсъжда нещо, преди да направим каквото в крайна сметка правим. Тъй или иначе, не всички сме насекоми.
Маел се усмихна.
— Упражнение. Което ме забавлява.
— С каква цел?
Азатанаят, който властваше над моретата, само сви рамене.
— Какво искате вие двамата? Къде отивате?
— До Витр — отвърна К’рул.
Маел изсумтя и извърна очи.
— Ардата. И Кралицата на сънищата.
— Е, за да сме по-точни, до залива, известен като Старвалд Демелайн, където, изглежда, Порталът пребивава отново.
— Отворен? Неохраняван?
— Не можем да сме сигурни — призна К’рул. — Точно затова отиваме там. Сега, ако си така добър да разкараш това море от пътя ни…
Маел се намръщи.
— Не го направих аз. Или по-скоро, не го поставих съзнателно на пътя ви. Всъщност предположих, че идвате тук, за да говорите с мен. Твърдите ли, че не е така?
— Да — отвърна К’рул. — Не е.
Помълчаха малко, а след това Маел изсумтя:
— Е, хубаво тогава. Предполагам, че приключихме тук.
Скилен Дро каза:
— Извинявам се, Маел. Не ми хрумна, че владееш всичко под вълните, дори подводни планини.
— Не беше заради самата планина като такава, Дро, а това, че ти я счупи и след това я вдигна горе в проклетото небе. Остави проклета дупка, глупако, рана в морското дъно, и сега огньове горят в дълбините и странни същества се сбират около краищата, живеят и умират с всяко пламване. На всичко отгоре едва не се опърлих, когато отидох да погледна.
— Не помислих, че…
— Да — прекъсна го Маел. — И няма нужда да добавяш нищо повече към това признание.
К’рул изгледа Скилен Дро.
— Каква планина? Вдигната? Къде вдигната?
— В небето, както каза Маел, К’рул. Издълбана. Град има вътре. Приложих технологията на К’Чаин Че’Малле, да изпробвам границите ѝ, между другото. Впрочем, оказа се великолепна резиденция.
— Резиденция ли? — попита К’рул. — Кой я обитава?
— Ами, никой все още. Работата е доста объркана в момента, защото ѝ загубих дирята.
— Загубил си летящата си планина?
— За момента. Сигурен съм, че ще все се появи някъде. Е, Маел, ако разрешиш, ще пренеса К’рул през морето и ще се постараем да не те безпокоим.
Маел се обърна към морето и махна пренебрежително с ръка.
Гледаха го, докато не се скри под повърхността. После Скилен посочи и видяха малък платноход, приближаващ се към брега. Малък, не по-дълъг от стъпалото на К’рул.
— О, пак ли…
Обядът свърши. Татенал отпусна ръце на бедрата си и помисли малко, докато приятелите му съпрузи гасяха въглените в огнището, след което сви рамене.
— Мизерни искания над живота ни. Трябва да изоставим заслужения си отдих, да се покорим отново на припряната си гонитба на скръб, радост и коварна мъст. В ума си всъщност я виждам, а до рамото ѝ, със сащисано лице, виждам младия Ханако, Господаря на прелюбодейците. Той заслужава само бегъл поглед, защото сега тя крачи напред почервеняла от гняв. „Накарахте ме да си помисля, че всички сте мъртви!“, вика тя и изведнъж сме обвинени, тръпнем от страх пред плахата ѝ тирада и преди и дъх да сме поели, чуй ни как ломотим извинения, как думите се търкалят припряно. — Поклати глава. — Не, сънищата ми бяха погрешни. Никакъв съд от дърво и сънища не ще ни спаси от този ураган безпокойство.
— Глезотиите ти дразнят всички ни, Татенал — каза Гарелко.