Гаснещ зрак [bg]

— О, стига, Татенал! — сопна се Раваст, обърна гръб и на двамата, после се завъртя отново и ги изгледа. — Бавният ти ум вечно ще се препъва в прахта след мен, а това важи и за теб, Гарелко. Не, дошло е времето аз да поема начело, да се извися и да наложа надмощие. Много се бавихме.

Видя как двамата по-стари мъже се спогледаха, а после Гарелко се усмихна.

— Ама разбира се, непременно начело, млади вълко. Хайде поведи ни, нас, кретащите отрепки. Ще се вкопчим в позлатения пеш на влачещия се зад гърба ти гений и ще се смятаме за благословени.

Татенал се покашля.

— Виждам пътя напред, храбри Раваст, спускане от тези планини. Бъди уверен, че ще последваме припряното ти втурване и ще оставим за теб онзи първи скок към радостната ѝ прегръдка, а ако гладкото изражение на Ханако помръкне, какво пък, обединени сме с оръжията си, нали? Ще проснем студеното му тяло в локва от гореща кръв! Древни като теломени, ще разцепим на две черепа му, за да направим най-зелената чаша за ложето ѝ!

Раваст въздъхна.

— След мен, тогаз, и не се съмнявайте нито за миг: този трон има нов господар.

— Но аз още не съм се изходил! — извика с внезапно отчаяние Гарелко.

Раваст се намръщи.

— Тогава върви да се изходиш, дъртако. И след това ни настигни, веднага щом халката ти спре да потръпва.

— Ох — въздъхна Татенал, — колко го мразя това потръпване.

Тръгнаха покрай езерото. Гарелко скоро ги настигна. Пътеката се отдалечи от брега и започна да лъкатуши надолу. Саванът от зеленина под тях беше тъмен и в същото време обагрен в златисто тук-там, щом слънчевата светлина пробиеше през трупащите се облаци.

Идваше буря, затулваше деня и това придаде повече усърдие на бързането им. Ликуващ в своята младост, Раваст се усмихваше на запъхтяното дишане на двамата зад себе си. Макар Гарелко да бе успял да наложи прилична скорост сутринта, вече пъхтеше. Това беше достойна бързина, доказателство, че този ден светът се променя, изцяло и невъзвратимо. Гърдите му се издуха от гордост, но той все пак си даде няколко мига на трезв самоанализ. Безброй бяха отговорностите на воденето на глутницата и щеше да е добре да вложи известно смирение в новонамерената си власт.

Но твърде много удоволствие имаше, засега поне, за да размишлява дали да прояви милост към по-старите си другари, с техните хилави крака и сълзящи очи. Забърза отново.

— Тиранинът се отприщи! — изпъшка Гарелко някъде зад него.

— Буря ни връхлита — извика през рамо Раваст. — Въздухът е настръхнал. Добре го знаете това затишие. Трябва скоро да намерим подслон…

— Дъжд! — викна Татенал. — Дъжд и потоп! Дъжд, потоп и кални свлачища! Дъжд, потоп, кални свлачища и…

— Престани да ревеш! — изсъска Раваст. — Скимтежът ти е зов към Господарката на гръмотевиците!

— Само ѝ напомням за тленните ни същности, пале!

— Не съм вече пале!

— Чуй го как ръмжи — каза Гарелко. — Вуф вуф!

Раваст се обърна рязко и щом видя усмивките им, го обзе гняв. Гняв от внезапното, изгарящо осъзнаване.