Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Елфите и джуджетата дълго разпитваха хобита по какъв начин си е спомнил онзи спасителен знак, сега старателно прерисуван и понесен на прът като знаме.

- А вие ще ме научите ли как да правя тези... неща, които видях вчера? – зададе на елфите насрещен въпрос хобитът.

- Моето сърце е открито за теб, кълна се във Великата стълба, ние нищо няма да крием от теб – сложил дясната ръка на гърдите си, отговори за всички Амрод. – Но едва ли ще можеш да се възползваш от това. Необходимо е изначално умение, получено при раждане – с него са надарени всички Първородни, а ти... боя се, че не го притежаваш.

- Пламъкът на Духа – включи се и Беарнас, – ако са ти познати преданията на нашите сродници от Западните краища, трябва да знаеш, че тялото на Великия Феанор се разпаднало на пепел само, едва щом скобите на живота престанали да удържат неговия исполински огнен дух. Тези сили може да се използват. Но Частицата от Пламъка на Неунищожимия, която съществува във всеки Първороден, при смъртните е променена дотолкова, че ние и досега не можем да разберем каква е природата й при по-малките ни братя, при Последвалите. Те от своя страна владеят странни сили, които са недостъпни за нас. Повярвай ми, хобите, смъртните трябва да имат собствена магия, различна от нашата.

Така започна пътуването им по Сауроновия път на Запад. Макар че призрачните твари повече не се появиха, другарите всяка нощ побиваха охраняващия знак. Наоколо се разстилаше еднообразна равнина, отляво се нижеха мрачни планини. Тристате години почти не бяха променили облика на тези територии -земята помнеше някога царувалото тук Зло и мъчително лекуваше раните си. И въпреки смъдящите белези навсякъде кипеше живот – разнообразни полски треви, птици в небето, дребни животинки на земята. Не достигаше вода, но елфите имаха някаква свръхестествена чувствителност към потайни извори.

Мина една седмица. По календара на хобита вече настъпваше октомври, но тук, на юг, есента тепърва настъпваше и дори през нощта беше още топло.

Една нощ хобитът се събуди, защото чу настойчив невисок глас, които го зовеше по име. Сънен, той тревожно скочи, но всичко беше спокойно, край огъня крачеше оставеният да ги пази Строри.

„Не се суети, успокой мислите си, иначе не мога да стигна до теб – продължаваше гласът в съзнанието на Фолко. – Вземи пръстена...“ – но останалото потъна в странен шум, подобен на шума на приближаващ се прибой.

Фолко се сепна, спомняйки си принц Форве и начина му за свръзка.

Той бързо приближи към очите си пръстена със синия елфически камък, вгледа се по-внимателно и ахна – в дълбините на камъка видя дребната фигурка на Форве. Принцът беше в доспехи и стоеше, уморено опирайки се на оголен меч.