![Черното копие и сянката на Властелина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/0/chernoto-kopie-i-syankata-na-vlastelina-bg-download.jpg)
Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
Амрод пусна стрела. Оставяйки след себе си огнена следа както много други изделия на елфическите оръжейни майстори в мигове на смъртна опасност, тя със свистене се заби в настъпващите сиви редици. Отвори се широк пробив в мъгливото пълчище, но празнината тутакси бе затворена от следващите редици, които заместиха поразените челни. Проблеснаха пламтящите стрели на Маелнор и Беарнас – елфите стреляха, обърнали се на различни посоки, и за известно време забавиха натиска, но нима бездънни бяха колчаните им?
Като че ли дочул тази мисъл на хобита, Беарнас свали лъка и с широк размах хвърли по сивите сенки главнята, която бе употребена за бойните заклинания. Пръскайки зелени искри, чудната факла полетя в редиците на настъпващите и тогава сред врага пламна истински пожар. Сивите фигури избухваха в огън като снопчета слама и тържествуващият им вой преля във вопъл на ужас и отчаяние.
Джуджетата радостно крещяха нещо неразбираемо – струваше им се, че победата е близо, а яростни огнени вихрушки се вдигнаха вече до средата на склона, поглъщайки призрачните редици... но противникът навярно познаваше природата на този огън. В хаоса от писък и вой неочаквано се вклини нещо подобно на команда на непознат език – и около хълма веднага изви прашно наметало истинска пясъчна буря. Хобитът зяпна – не беше дори си помислял, че магическият огън, както и най-обикновеният може да бъде гасен с обикновен пясък и пръст!
Нищо ясно не се виждаше сред възцарилият се в подножието на хълма хаос. Беарнас метна натам още една главня, но при това хобитът забеляза, че лицето на елфа е мокро от пот, сътворението на съответните заклинания изискваше огромно напрежение и заклинателят губеше много сили.
- Дайте мечовете си насам – глухо произнесе Маелнор. – Следва да им придадем сили против тези призраци... Ще се наложи да се бием, ако искаме да доживеем поне до изгрева!
Долу неистово се бореха огънят и земята, разтърсващият въздуха вой не секваше и над примрялата нощна равнина. Сивото се усука със зеленото, но беше ясно, че огънят рано или късно ще отстъпи...
През цялото това време мисълта на хобита трескаво работеше. Трябва да има спасение! Ако тези твари са непобедими, защо досега не са опустошили цялата Средна земя? Трябва да има средство, което да ги спре! Тук отдавна живееха хора, същите тези истерлинги, които някак са могли да противостоят на тези твари!
И докато призраците не на живот, а на смърт се бореха с елфическия огън (макар че как може да се бори на смърт вече мъртвият призрак?), джуджетата и воините на Форве в мълчание гласяха стоманата за последна схватка. Но внезапно едно от нападащите същества незнайно как преодоля огнената завеса и с кошмарен крясък се хвърли право към тях, протягайки дългите си многоставни крайници. Това ужасно създание на Мрака действително напомняше чудовищна безкрила птица...
Птица?!
Щастливо хрумване озари хобита. Изострилата се от смъртната опасност памет най-накрая му подсказа изход. Той си спомни Цитаделата на Олмер, как ги водеха с джуджетата навътре в страната, спомни си мрачната крайпътна кръчма и странните плашещи знаци на стените й! Сега разбираше смисъла им и трябваше незабавно да си ги спомни, да си ги спомни възможно най-точно...
Хобитът се хвърли по очи на земята, затиснал с длани ушите си. Той здраво замижа и повика от дъното на паметта си онзи тъй нужен му сега спомен за полутъмна кръчма, стените й... и странните знаци, толкова учудили го. След миг всичко, което му бе необходимо пареше мисления му взор. Изцяло запомнил видяното, хобитът се надигна, едва сега чул разтревожените гласове на приятелите.
Но как да накара знака да действа? Не му оставаше време да го чертае и тогава Фолко, движен от интуицията, на която вярваше повече отколкото на разума, издърпа от ръцете на Беарнас приготвената главня и като широко разпери ръце, начерта във въздуха първия щрих на магическата рисунка, сякаш посичаше с огнен меч невидим враг.
Пламъкът се източи в нишка, все едно хобитът държеше четка вместо факла, а пред него вместо въздух имаше плътно платно. Главнята остави след себе си светеща зеленикава следа, която не гаснеше, докато хобитът със стремителни движения довършваше останалите щрихи.
Още след първото махване Фолко усети нарастващо съпротивление в ръцете, като че ли те бяха затънали в лепкава глина. С огромно усилие хобитът издърпа ръце от призрачното тресавище и продължи да чертае.