Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Може би никой никога няма да узнае истината — обърнах се аз отново към Гуидър.
— Коя истина?
— За баща ти, за Мерлин.
Вече имаше песни, които приписваха победата при Минид Бадън на Мюриг, не на някой друг, а точно на него, имаше и много песни които величаеха Ланселот повече от Артур. Потърсих с поглед Талиезин и се зачудих дали той би поправил тези песни. Сутринта менестрелът ни беше предупредил, че няма намерение да прекосява морето с нас, а ще се върне в Силурия или ще отиде в Поуис. Според мен Талиезин бе дошъл с нас чак до тук само, за да може да поговори с Артур и така да научи от него самия историята на неговия живот. Или пък Талиезин бе видял бъдещето и бе дошъл да гледа как точно ще се развият събитията. Но каквито и да бяха причините, сега менестрелът говореше с Артур. Изведнъж Артур стана и забърза надолу към брега на морето-езеро. Стоя там дълго загледан на север. След това внезапно се обърна и изтича до най-близката дюна. Изкачи се на върха й, обърна се и пак се вторачи на север.
— Дерфел! — викна Артур, — Дерфел!
Аз се смъкнах по укрепителния насип, бързо прекосих пясъка и се покатерих по дюната.
— Какво виждаш? — попита ме Артур.
Вгледах се на север, отвъд искрящото море-езеро. Видях „Придуен“ преодоляла половината разстояние до водата, видях огньовете, където се добиваше сол и се сушеше дневния улов, видях и няколко рибарски мрежи да висят на забити в земята колове и тогава видях конниците.
Блесна слънчев лъч, отразен от връх на копие, после друг, и изведнъж различих двайсетина, ако не и повече, мъже, да крачат с тежки стъпки по пътя, който водеше право към брега на морето-езеро.
— Скрийте се! — викна Артур и ние се смъкнахме надолу по дюната, грабнахме Серен и Артур-бач и клекнахме като престъпници от вътрешната страна на разпадащия се укрепителен вал.
— Сигурно са ни видели, господарю — казах аз.
— Може и да не са.
— Колко са? — попита Кълхуч.
— Двайсет? — предположи Артур, — Трийсет? Може и повече. Излизаха от някаква горичка. Там може да има още сто.
Дочух тих стържещ звук и се обърнах — Кълхуч бе извадил меча си и сега се захили срещу мен.
— Не ми пука дали са двама или двеста, Дерфел, няма да им дам да ми отрежат брадата.
— Защо им е притрябвала твоята брада? — попита Галахад. — Такова смрадливо нещо, пълно с бълхи?
Кълхуч се засмя. Той обичаше да се заяжда с Галахад и се наслаждаваше на закачките на Галахад към него. Все още обмисляше отговора си, когато Артур предпазливо подаде глава над укреплението и се вгледа в мястото, където щяха да се появят приближаващите копиеносци. Стоеше тих и неподвижен, и това ни накара и ние да замрем, после изведнъж той се изправи и махна с ръка.
— Това е Сеграмор! — викна ни той, и радостта в гласа му не остави никакви съмнения у нас. — Сеграмор е! — повтори той и беше толкова развълнуван, че Артур-бач поде като ехо щастливите му думи.
— Сеграмор е! — викна малчуганът и ние всички се покатерихме по укрепителния вал и видяхме мрачното черно знаме на Сеграмор да се развява на дръжка от копие, увенчана с череп. Самият Сеграмор, с неговия конусовиден черен шлем, яздеше най-отпред и като видя Артур пришпори коня си през пясъка. Артур се затича да го поздрави, Сеграмор скочи от седлото, падна на колене и прегърна Артур през кръста.
— Господарю! — каза Сеграмор в един от редките си изблици на чувства. — Господарю! Мислех, че никога няма да те видя отново.
Артур го вдигна и го прегърна.
— Щяхме да се срещнем в Брослианд, приятелю.
— В Брослианд ли? — каза Сеграмор, после плю. — Мразя морето.
По черното му лице блестяха сълзи и аз си спомних думите му, когато веднъж ми обясняваше защо бе последвал Артур. Защото, каза той, когато нямах нищо, Артур ми даде всичко. Сеграмор не беше дошъл тук, защото се страхуваше да пътува с кораб, а защото Артур имаше нужда от помощ.
Нумидиецът бе довел осемдесет и трима мъже, а с тях бе дошъл и Ейниън, синът на Кълхуч.
— Имах само деветдесет и два коня, господарю — каза Сеграмор на Артур. — От месеци ги събирам.
Надявал се да изпревари войската на Мордред и да доведе всичките си хора в Силурия, но вместо това сега бе довел на тази суха ивица пясък между морето-езеро и океана хората, за които бе успял да намери коне. Някои от животните не бяха издържали на бързия ход, но осемдесет и три се бяха добрали живи и здрави до нас.
— Къде са останалите ти хора? — попита Артур.
— Отплаваха на юг с всички наши семейства — каза Сеграмор, после се откъсна от прегръдката на Артур и ни огледа. Сигурно бяхме тъжна гледка, защото той ни дари с една от редките си усмивки и после се поклони ниско пред Гуинивиър и Сийнуин.