Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Имаме само една лодка на разположение — разтревожен каза Артур.
— Значи вие ще са качите на тази единствена лодка, господарю — отвърна спокойно Сеграмор, — а ние ще тръгнем с конете на запад към Кърнау. Там може да намерим лодки и да ви последваме на юг. Но аз исках да се срещнем от тази страна на водата в случай, че враговете ви успеят да ви намерят.
— Досега не сме видели врагове — каза Артур и докосна дръжката на Екскалибур, — поне не на този бряг на Севърнско море. И се моля да не ги видим до края на деня. Лодката ще дойде да ни вземе привечер и тогава тръгваме.
— Значи аз ще ви пазя до здрач — каза Сеграмор и хората му се смъкнаха от седлата, свалиха щитовете от гърбовете си и забиха копията в пясъка. Конете им, покрити с пяна и задъхани, стояха изтощени, а хората на Сеграмор протягаха уморените си крайници. Вече бяхме истински боен отряд, почти войска, а за знаме ни служеше щандарта на Сеграмор.
Само час по-късно, на коне, изморени като конете на Сеграмор, в Камлан пристигна и врагът.
Сийнуин ми помогна да си облека ризницата, защото ми беше трудно да се справя с тежката плетена от желязо риза само с една ръка и съвсем невъзможно да закопчая катарамите на бронзовите си наколенници, които бяха трофей от Минид Бадън, и които предпазваха краката ми от ударите с копие под ръба на щита. След ризницата и наколенниците, Сийнуин сложи на кръста ми колана с Хюелбейн, после здраво стегна каишите на щита върху лявата ми ръка.
— По-стегнато — помолих я аз, инстинктивно притискайки ризницата на гърдите си, за да усетя малката издутина от брошката на Сийнуин, закачена за ризата ми. Там си беше, моят талисман, с който бях минал през безброй битки.
— Може да не нападнат — предположи Сийнуин, затягайки колкото бе възможно каишите на щита.
— Моли се да не ни нападнат.
— На кого по-точно? — попита тя с мрачна усмивка.
— На този Бог, на който най-много вярваш, любов моя — посъветвах я аз и я целунах. Нахлузих си шлема и Сийнуин закопча ремъка под брадичката ми. Вдлъбнатината от удара в битката при Минид Бадън бе изчукана и изгладена, и бе занитена нова желязна пластинка върху образувалия си тогава процеп. Още веднъж целунах Сийнуин и затворих страничните части на забралото. Вятърът духна вълчата опашка, закачена на върха на шлема ми, и я прати право пред отворите за очите, аз отметнах глава назад, за да отстраня дългата сива козина от погледа си. Бях последният от Вълчите опашки. Всички други бяха или избити от Мордред или отнесени в чертозите на Манауидан. Аз бях последният с вълча опашка на шлема си, а също и последният, който носеше звездата на Сийнуин на своя щит. Стиснах бойното си копие, чиято дръжка беше колкото китката на Сийнуин, а наточеният му връх бе от най-здравата стомана на Моридиг.
— Кадуг скоро ще е тук — окуражих я аз, — няма да трябва дълго да чакаме.
— Само един цял ден — каза Сийнуин и хвърли поглед към морето-езеро, където „Придуен“ се поклащаше на водата до калния бряг. Мъжете издигаха мачтата й, но скоро отливът щеше отново да остави на сухо лодката и ние щяхме да чакаме до следващия прилив. Но поне враговете не обърнаха внимание на Кадуг, и нямаше защо. За тях той беше просто един от многото рибари, които не ги интересуваха. Те бяха дошли за нас.
Виждаха се шейсет или седемдесет души и всичките на коне. Сигурно бяха яздили бързо, за да ни настигнат, но сега стояха и чакаха на границата между твърдата почва и пясъчната ивица и всички знаехме, че след тях идват и други копиеносци. До здрач срещу нас вероятно щеше да има цяла войска, а може дори две, защото хората на Нимю със сигурност щяха да последват копиеносците на Мордред.
Артур облече красивите си бойни доспехи. Ризницата му блестеше на слънцето с железните си и пръснатите сред тях златни плочки. Видях го как слага шлема, украсен с бели гъши пера. Обикновено Хигуид му помагаше като си обличаше доспехите, но Хигуид бе мъртъв, затова сега Гуинивиър закачи на кръста му ножницата с нейните кръстосани златни нишки и Екскалибур, потънал в черната й прегръдка. После завърза на раменете му бялото наметало. Той й се усмихна, наведе се да чуе какво му говори, засмя се и затвори лицевата част на шлема си. Двама души му помогнаха да се качи на един от конете на Сеграмор и след като се настани на седлото, те му подадоха копието и неговия обкован със сребро щит, от който кръстът отдавна бе махнат. Той пое юздите с лявата ръка, върху която висеше щита, и срита коня към нас.