Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— И какво ще правим тогава? — попита Гуинивиър.
Артур се усмихна.
— Отиваме в Арморика — каза той. — Мордред няма да ни преследва там.
— Може и да ни преследва — изръмжа Кълхуч.
— Ще му мислим, ако ни се наложи — отсече спокойно Артур. Беше мрачен онази сутрин, но не и ядосан. Съдбата му беше нанесла ужасен удар, така че той можеше единствено да промени плановете си и да се опита да ни вдъхне надежда. Напомни ни, че Будиг, кралят на Брослианд, беше женен за сестра му Анна, затова Артур бе сигурен, че кралят ще ни даде убежище.
— Ще бъдем бедни — усмихна се той с израз на извинение към Гуинивиър, — но имаме приятели и те ще ни помогнат. Брослианд ще приеме и хората на Сеграмор. Няма да умираме от глад. И кой знае — погледна той сина си с усмивка, — Мордред може и да умре и ние ще можем да се върнем.
— Но Нимю — намесих се аз, — ще ни преследва до края на света.
Артур сбърчи вежди.
— Значи Нимю трябва да бъде убита — отсече той, — но и този проблем ще трябва да почака, докато му дойде времето. Сега трябва да решим как да стигнем до Брослианд.
— Отиваме в Камлан — казах аз, — и там ще потърсим Кадуг лодкаря.
Артур ме погледна, изненадан от уверения ми тон.
— Кадуг ли?
— Това е план на Мерлин, господарю, той ми каза. Каза, че това е последният му подарък за теб.
Артур затвори очи. Мислеше за Мерлин и за миг-два си помислих, че няма да успее да задържи сълзите си, но той се тръсна глава и отвори очи.
— Тогава значи към Камлан.
Ейниън, синът на Кълхуч, взе оседлания кон и тръгна на изток да търси Сеграмор. Носеше нови разпореждания, според които Сеграмор трябваше да намери лодки и да тръгне на юг през морето към Арморика. Ейниън щеше да каже на нумидиеца, че ние ще си потърсим лодка в Камлан и ще се срещнем с него на брослиандския бряг. Нямаше да има битка срещу Мордред, нито щяхме да провъзгласим нов крал в Каер Кадарн, просто щяхме позорно да избягаме отвъд морето.
След като Ейниън тръгна, ние сложихме Артур-бач и малката Серен върху едното муле, а върху другото струпахме въоръжението си и тръгнахме на юг. Артур знаеше, че Мордред сигурно вече беше открил бягството ни от Силурия и думнонската войска бе тръгнала по петите ни. Без съмнение с него щеше да тръгне и ордата на Нимю. При това те щяха да използват твърдите римски пътища, а ние трябваше да изминем километри през планинска местност. Затова тръгнахме с бърз ход.
Или поне се опитахме да вървим бързо, но склоновете бяха стръмни, пътят бе дълъг, Сийнуин бе още слаба, мулетата бяха бавни, а Кълхуч куцаше още от онази отдавна отминала битка срещу Аел при Лондон. Пътуването беше бавно, но Артур изглежда се бе примирил вече със съдбата си.
— Мордред няма да знае къде да ни търси — успокояваше ни той.
— Нимю може и да знае — обадих се аз. — Кой знае какво е успяла да измъкне от Мерлин накрая?
Артур не отговори. Вървяхме през гора, изпъстрена от сини камбанки и покрити с меки тазгодишни листа.
— Знаеш ли какво трябва да направя? — попита след малко Артур. — Трябва да намеря някой дълбок кладенец и да хвърля Екскалибур в дълбините му и после да го затрупам с камъни, та никой никога да не може да го намери чак до края на света.
— И защо не го направиш, господарю?
Той се усмихна и докосна дръжката на меча.
— Свикнал съм с него вече. Ще го задържа докато ми трябва. Ала наложи ли се, ще го скрия. Но още не. — Артур повървя замислен. — Сърдиш ли ми се? — попита след дълга пауза той.
— На теб ли? Защо?
Той махна с ръка сякаш да обгърне цяла Думнония, цялата тази тъжна страна, потънала в цвят и нова зеленина в онази пролетна утрин.
— Ако бях останал, Дерфел, — каза той, — ако бях отказал да предам властта на Мордред, това нямаше да се случи.
В гласът му се чувстваше съжаление.
— Но кой би могъл да знае, че Мордред ще се окаже добър войник? Или че ще си събере войска?
— Така е — съгласи се той, — и когато приех исканията на Мюриг, аз си мислех, че Мордред ще изгние някъде в Дурновария. Мислех, че ще умре от пиене или ще се скара с някой и ще получи удар с нож в гърба. — Артур поклати глава. — Той изобщо не трябваше да става крал, но нима имах избор? Бях дал клетва на Утър.
Всичко опираше все до тая клетва и аз си спомних последния Велик съвет, свикан в Британия, когато Утър измисли клетвата, която трябваше да направи Мордред крал. Тогава Утър беше вече стар човек, натежал, болен и умиращ а аз бях дете, чието единствено желание беше да стане копиеносец. Това бе толкова отдавна и Нимю в онези дни ми беше приятелка.