Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Бях ходил там и друг път. Това е южната област отвъд думнонския град Иска, където местните хора татуират лицата си в синьо. Когато за първи път ходих там, бях на служба при лорд Оуейн. Той именно ни накара да участваме в клането сред високите пустеещи земи. Години по-късно минах край този хълм, когато заедно с Артур се опитахме да спасим живота на Тристан, но опитът ни не успя и Тристан загина. Сега се връщах за трети път по тези места. И този край, като всяко място в Британия, което познавах, беше прекрасен, макар че за мен той бе свързан със спомени за убийства, и знаех, че ще се радвам, когато остане далеч зад лодката на Кадуг.
Гледахме надолу към края на нашето пътуване. Река Екс се носеше бавно към морето под нас, но преди да стигне океана образуваше огромно просторно море-езеро, отделено от океана с тясна ивица пясък. Тази ивица хората наричаха Камлан. В единия й край римляните бяха построили малко укрепление — виждахме го от високото било, на което стояхме. Вътре в укреплението бе издигнат сигнален фар от желязо, в който някога са поддържали запален огън през нощта, за да предупреждават приближаващите се галери за опасната пясъчна плитчина.
Сега ние гледахме надолу към морето-езеро, пясъчната ивица и зеления бряг. Не се виждаше никъде враг. Никъде не проблясваше копие, отразило последните слънчеви лъчи на деня, не се виждаха конници по крайбрежните пътища, нито копиеносци по жълтия пясъчен пояс. Сякаш бяхме сами в цялата вселена.
— Ти познаваш ли Кадуг? — попита ме Артур, нарушавайки мълчанието.
— Виждал съм го веднъж, господарю, преди много години.
— Тогава иди го намери, Дерфел, и му кажи, че ще го чакаме в укреплението.
Погледнах на юг към морето. Огромно, пусто и искрящо, то щеше да ни отведе далеч от Британия. После заслизах по склона, за да уредя пътуването.
Денят се сбогуваше със света и с последни сили осветяваше пътя ми, когато стигнах до къщата на Кадуг. Питах разни хора и техните напътствия ме отведоха до малка къщурка на брега северно от Камлан, и тъй като в този момент приливът се бе оттеглил пред къщурката се бе ширнала лъскава кал. Лодката на Кадуг не беше на вода, а бе изтеглена навътре върху сухия бряг, с кил подпрян на кръгли стволове, а отстрани дървени колове опираха в бордовете й.
— „Придуен“ се нарича — каза Кадуг вместо поздрав. Беше ме видял да стоя край лодката му и сега идваше откъм къщата. Старецът имаше гъста брада, бе загорял от слънцето, а вълнената му дреха бе цялата в катранени петна и лъскави люспи от риба.
— Изпраща ме Мерлин — казах аз.
— Предположих. Каза, че ще те прати. А той самият идва ли?
— Той е мъртъв.
Кадуг плю.
— Мислех, че никога няма да чуя това — каза той и отново плю. — Мислех, че смъртта ще го подмине.
— Беше убит.
Кадуг се наведе и хвърли няколко клона в огъня, който гореше под едно къкрещо гърне. В гърнето имаше катран, и аз видях, че Кадуг калафатеше процепите между дъските на „Придуен“. Лодката изглеждаше красива. Корпусът й бе изчистен и блесналият нов дървен слой контрастираше с черния цвят на смолата, запушила процепите, за да не пропускат вода. Носът й бе висок, кърмата също бе доста задигната, а имаше и дълга току-що направена мачта, която сега лежеше върху дървено магаре край изкараната на суша лодка.
— Значи ще имате нужда от нея — предположи Кадуг.
— Ние сме тринадесет. Останалите чакат в укреплението — обясних му аз.
— Утре по това време — каза той.
— Не може ли по-рано? — попитах аз, разтревожен, че трябва да чакаме толкова дълго.
— Не знаех, че ще дойдете — измърмори той, — пък и не мога да я пусна на вода, докато не дойде приливът, а това ще стане чак утре сутрин. Дотогава ще й сложа мачтата и ще закрепя платното, ще поставя и руля и приливът тъкмо ще дойде. Ще бъде на вода в ранния следобед, имате думата ми, и ще дойда да ви взема веднага щом мога, но няма да е по-рано от привечер. Трябваше да ми пратите вест.
Прав беше, но никой от нас не се сети, че трябваше да предупредим Кадуг, защото никой от нас не разбираше от лодки. Мислехме, че щом дойдем и открием лодката, веднага ще отплаваме, и изобщо не сме предполагали, че лодката може да не е на вода.
— Има ли други лодки? — попитах аз.
— Не и за тринадесет човека — отговори Кадуг, — нито пък ще могат да стигнат там, където аз отивам.
— До Брослианд ли?
— Ще ви заведа където Мерлин ми е казал да ви заведа — твърдо каза Кадуг, после заобиколи носа на „Придуен“ и посочи към един сив камък голям горе-долу колкото ябълка. Нямаше нищо особено в този камък, само дето беше майсторски вграден в носа на лодката и стоеше в дъбовото дърво като скъпоценен камък в златен обков. — Той ми даде това парче скала — каза Кадуг, имайки пред вид Мерлин. — Това е призрачен камък.