Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Призрачен камък ли? — попитах аз с недоумение, тъй като никога не бях чувал за такова нещо.
— Ще заведа Артур там, където Мерлин искаше той да отиде, и нищо друго не може да го заведе до там. Нито пък друга лодка може да го закара до там, само лодка, получила името си от Мерлин — каза Кадуг. Името Придуен означаваше Британия. — Артур с теб ли е? — внезапно се сепна Кадуг.
— Да.
— Тогава ще донеса и златото — каза Кадуг.
— Злато ли?
— Старецът го остави за Артур. Предполагаше, че ще му трябва. На мен няма да ми върши работа. Със злато не можеш да ловиш риба. С него си купих ново платно, това можа да направи, пък и Мерлин ми каза да купя платно и затова ми даде злато, но със злато не можеш да ловиш риба. Можеш да ловиш жени — захили се той, — но риба не.
Погледнах изтеглената на суша лодка.
— Имаш ли нужда от помощ? — попитах аз.
Кадуг се засмя без капка чувство за хумор.
— И с какво можете да ми помогнете вие? С вашата отрязана ръка? Можете ли да калафатите лодка? Можете ли да поставите мачтата или да стъкмите платното? — Той се изплю. — Трябва само да свирна и двайсет мъже веднага ще дойдат да ми помагат. Утре сутрин ще ни чуете да пеем, и това ще значи, че я бутаме, за да я пуснем на вода. Утре вечер — учтиво сведе той глава, — ще ви потърся в укреплението.
Човекът се обърна и тръгна към колибата си.
А аз отидох при Артур. По това време вече беше тъмно и над мен блестяха всички небесни звезди. Луната бе прокарала дълга блещукаща пътека през морето и осветяваше порутените стени на малкото укрепление, където щяхме да чакаме „Придуен“.
Щяхме да прекараме още един последен ден в Британия, мислех си аз. Една последна нощ и един последен ден, и после с Артур щяхме да отплаваме по лунната пътека и с Британия щяха да ни свързват само спомени.
Нощният вятър тихо галеше порутената стена на укреплението. Ръждивите останки на древния фар над главите ни се бяха килнали на една страна на върха на избелелия стълб, морските вълни нежно се разливаха по дългия пясъчен бряг, а луната бавно се спусна в прегръдките на морето и нощта потъмня.
Спахме в тесния подслон край укрепителния вал. Римляните бяха направили стените на укреплението от пясък, върху който бяха натрупали торф, уплътнен с водорасли, а а най-отгоре бяха издигнали дървена палисада по протежение на целия насип. Стената трябва да е била слаба още когато са я построили, но укреплението никога не е било нещо повече от наблюдателен пост и място, където няколкото души, обслужващи фара, биха могли да се скрият от морските ветрове. Дървената палисада вече беше изгнила почти цялата, а дъждът и вятърът бяха изронили голяма част от пясъчната стена, но тук-там тя все още достигаше до метър — метър и половина височина.
Утрото бе ясно и ние видяхме как няколко малки рибарски лодки навлязоха в морето за ежедневната си работа. Край морето-езеро остана само „Придуен“. Артур-бач и Серен се заиграха в пясъка, където нямаше големи вълни, а Галахад и синът на Кълхуч, който бе останал с нас, тръгнаха по брега да търсят храна. Върнаха се с хляб, сушена риба и дървено ведро с топло прясно мляко. Всички бяхме странно щастливи онази сутрин. Помня как се смяхме, когато Серен се търкулна от върха на една дюна, и как хвалехме Артур-бач като измъкна върху пясъка вълмо тежки водорасли от плитчините. Голямата зелена маса сигурно тежеше колкото него самия, но той дърпаше и пъшкаше и накрая някак си успя да замъкне сплетения си зелен товар чак до порутената стена на укреплението. Двамата с Гуидър шумно го похвалихме за положените усилия, после се заговорихме.
— Ако не ми е съдено да бъда крал — каза Гуидър, — така да бъде.
— Съдбата е неумолима — казах аз. Той ме погледна озадачен и аз се усмихнах. — Това беше един от любимите изрази на Мерлин. Както и „Не ставай смешен, Дерфел!“. За него винаги бях смешен.
— Сигурен съм, че всъщност не си му бил смешен — каза Гуидър.
— За него всички ние бяхме смешни. Може би с изключение на Нимю и Моргана. Ние останалите просто не бяхме достатъчно умни. Вероятно това не се отнася до майка ти, но те двамата никога не са били всъщност приятели.
— Жалко, че не го познавах по-отблизо.
— Все пак когато остарееш, Гуидър, ще можеш да казваш на хората, че си виждал Мерлин.
— Никой няма да ми повярва.
— Вероятно не — казах аз. — А докато ти остарееш, те ще са измислили нови истории за него. И за баща ти също.
Хвърлих една мидена черупка срещу укрепителния насип. От далечния край на езерото се чуваха силните гласове на монотонно пеещи мъже и аз разбрах, че „Придуен“ бе потеглила към водата. Още малко остана, казах си аз, още малко.