Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Убихме двадесет и взехме шестнадесет в плен, а когато пленниците ни казаха всичко, което знаеха, убихме и тях. Артур свъси вежди, когато даде тази заповед, защото не обичаше избиването на невъоръжени мъже, но не можехме да отделяме копиеносци за охрана на пленници, нито пък изпитвахме някаква милост към тези врагове, които носеха щитове без символи, сякаш се хвалеха със своята диващина. Убихме ги бързо, като ги заставихме да коленичат в пясъка, където Хюелбейн или острият меч на Сеграмор им отсичаха главите. Това бяха хора на Мордред, и самият Мордред ги бе повел по пясъчния бряг, но кралят бе извърнал коня си при първия знак за готвената засада и бе викнал на хората си да се оттеглят.
— Бях близо до него — каза със съжаление Артур, — но не достатъчно близо.
Мордред беше избягал, но ние бяхме спечелили първата битка, макар че трима от нашите бяха загинали в сражението, а седмина лошо кървяха.
— Как се би Гуидър? — попита Артур.
— Смело, господарю, смело — отвърнах аз. По меча ми имаше дебел слой засъхнала кръв и аз се опитах да го изчистя с шепа пясък. — Убиваше, господарю.
— Добре — каза той, после отиде при сина си и сложи ръка на раменете му. Аз изтрих кръвта от Хюелбейн с единствената си ръка, после дръпнах катарамата под брадичката си и смъкнах шлема.
Убихме ранените коне, а здравите отведохме в укреплението, после събрахме оръжието и щитовете на нашите врагове.
— Няма да дойдат вече — казах аз на Сийнуин, — докато не им дойдат подкрепления.
Погледнах към слънцето — то бавно се изкачваше по безоблачното небе.
Имахме много малко вода, само толкова, колкото носеха хората на Сеграмор в багажа си, затова разпределихме на дажби водата в меховете. Щеше да бъде дълъг и жаден ден, особено за нашите ранени. Един от тях трепереше. Лицето му беше бледо, почти жълто, и когато Сеграмор се опита да капне малко вода в устата му, той конвулсивно захапа отвора на кожения мех. Раненият започна да стене. Агонията му беше мъчителна и свиваше душите ни, затова Сеграмор скъси мъките му със своя меч.
— Трябва да запалим погребален огън — каза Сеграмор, — в края на пясъчната ивица — и Сеграмор посочи с глава към равния пясък, където морето беше натрупало избелели от слънцето клони и стволове.
Артур сякаш не чу предложението.
— Ако искаш — каза той на Сеграмор, — можеш вече да тръгваш на запад.
— И да те оставя тук?
— Ако останеш — тихо каза Артур, — не знам дали ще успееш да си тръгнеш. Ще дойде само една лодка. А хората на Мордред ще стават все повече. Нашите не.
— Значи ще има повече хора за убиване — кратко отсече Сеграмор, но сега си мисля, че на него му беше ясно — останеше ли, подписваше си смъртна присъда. Лодката на Кадуг можеше да поеме двадесет души, повече не.
— Може да преплуваме до другия бряг, господарю — каза Сеграмор и посочи с глава източния бряг на протока, който течеше дълбок и бърз от другата страна на пясъчната ивица. — Които могат да плуват, де — добави той.
— Ти можеш ли?
— Никога не е късно да се науча — каза Сеграмор и плю. — Освен това още не сме мъртви.
Не бяхме и победени още, и с всяка измината минута се приближавахме към спасението. Виждах как хората на Кадуг носят платното към „Придуен“, която бе килната на брега на морето. Мачтата й вече беше издигната, макар че още стъкмяваха въжетата по нея. А след час-два приливът щеше да дойде и лодката отново щеше да бъде на вода, готова за пътуването. Трябваше само да издържим до късния следобед. Времето течеше по-бързо докато събирахме изхвърлените от морето дърва и ги нареждахме на клада, после ги запалихме, а като се разгоряха хвърлихме върху огъня телата на нашите мъртви. Косите им пламнаха ярко, после замириси на горяща плът. Продължихме да хвърляме дърва върху огъня, докато той се превърна в ревящ, нажежен до бяло ад.
— Ограда от духове би могла да задържи врага — каза Талиезин след като бе изпял молитва за четиримата горящи мъже, чиито души се издигнаха с дима и отидоха да търсят своите сенки.
От години не бях виждал ограда от духове, но тогава направихме една. Това бе зловеща работа. Имахме тридесет и шест тела на мъртви врагове и от тях взехме тридесет и шест отрязани глави, които набучихме на остриетата на пленени копия. После забихме копията напреко на пясъчната ивица, а Талиезин, който се виждаше отдалече с бялата си дреха, понесе една дръжка от копие като жезъл и тръгна от една кървава глава към друга, та врагът да си помисли, че друид прави заклинание. Малцина биха преминали с готовност през ограда от духове без друид, който да премахне вплетеното в нея зло. И щом направихме оградата ни стана по-леко и седнахме да починем. Разделихме си оскъдната храна за обяд и си спомням как Артур мрачно гледаше към оградата от духове докато ядеше.