Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Утър дори не искаше да си един от покровителите под клетва — казах аз.
— Знам, винаги съм го знаел — каза Артур, — но въпреки това дадох клетва. А клетвата си е клетва, и ако съзнателно нарушим една, подриваме доверието във всички останали.
Удържаните клетви, помислих си аз, са много по-малко от нарушените, но не го казах. Артур се беше опитал да спазва клетвите си и това бе утеха за него. Той внезапно се усмихна, и аз разбрах, че мислите му са го отнесли към по-приятна тема за разговор.
— Много много отдавна — каза ми той, — видях едно парче земя в Брослианд. Една долина, която се спускаше към южното крайбрежие. Помня, че там имаше поток и брези и тогава си помислих: „Какво чудесно място човек да си построи замък и да заживее.“
Аз се засмях. Дори сега на него му се искаше единствено да си има замък, малко земя и приятели край него — цял живот е искал само това. Никога не бе обичал дворците, нито изпитваше удоволствие от властта, макар че му харесваше да воюва. Опитваше се да отрича тази своя слабост, но беше добър в битка и с бърза мисъл, което го правеше смъртоносен воин. Той се беше прославил именно като воин, и именно тази слава му беше помогнала да обедини бритите и да разгроми саксите, но след това нежеланието му да упражнява кралска власт и упоритата му вяра във вродената доброта на човека, както и непоклатимото му убеждение в светостта на клетвите позволи на по-слаби и недостойни хора да разрушат всичко постигнато от него.
— Дървен замък — каза той замечтано, — със засводена колонада, обърната към морето. Гуинивиър обожава морето. Земята се спуска в лек наклон на юг към пясъчния бряг, и ние можем да си направим замъка точно над плажа, така че цял ден и цяла нощ да можем да слушаме как вълните се разливат по пясъка. А зад замъка — продължи той, — ще построя нова ковачница.
— За да можеш да измъчваш метала, колкото си искаш, а? — попитах аз.
— Ars longa — безгрижно каза той — vita brevis.
— Това латински ли е? — попитах аз. Той кимна.
— Изкуството е дълго, животът къс. Аз ще се усъвършенствам, Дерфел. Грешката ми е, че съм нетърпелив. Виждам формата на метала, която искам, и бързам, но желязото не иска да бърза. — Артур докосна превързаната ми ръка. — Ние с теб, Дерфел, имаме още много години пред нас.
— Надявам се, господарю.
— Години, години — уверено повтори той, — да остареем и да слушаме песни и да разказваме истории.
— И да мечтаем за Британия, може би?
— Ние й служихме добре — каза Артур, — сега ще трябва тя сама да служи на себе си.
— А ако саксите се върнат — попитах аз, — и хората те повикат отново, ще се отидеш ли?
Той се усмихна.
— Бих се върнал, за да дам трона на Гуидър, но иначе ще окача Екскалибур на най-високата подпокривна греда на моя висок замък, Дерфел, и ще оставя паяците да я покрият с паяжини. Ще се радвам на морето, ще си стопанисвам земята и ще гледам как растат внуците ми. Ние с теб си свършихме работата, приятелю. Изпълнихме клетвите си.
— Да, с изключение на една — казах аз.
Той рязко се извърна към мен.
— Имаш пред вид моята клетва към Бан ли?
Бях забравил тази клетва, единствената, която Артур не можа да изпълни, и това никога не престана да му тежи на съвестта. Кралството на Бан, Беноик, бе превзето от франките и въпреки, че Артур изпрати тогава хора да се бият за Беноик, самият той самият не отиде. Но това бе толкова отдавна, и лично аз никога не съм обвинявал Артур за този провал. Той искаше да помогне, но по онова време саксите на Аел здраво ни притискаха и той не бе в състояние да води две войни едновременно.
— Не, господарю — казах аз, — имам пред вид моята клетва към Сенсъм.
— Господарят на мишките ще те забрави — презрително заяви Артур.
— Той нищо не забравя, господарю.
— Тогава ще трябва да променим начина му на мислене — отсече Атрур, — защото аз не мога да си представя, че ще остарея без теб.
— Нито пък аз без теб, господарю.
— Значи ще се скрием някъде, ти и аз, и хората ще се питат: „Къде е Артур?“ „Къде е Дерфел?“ и „Къде е Галахад“ „А Сийнуин“. И никой няма да знае, защото ние ще сме скрили под брезовите дръвчета край морето.
Той се засмя, но тази мечта изглеждаше вече толкова реална и близка, че надеждата му даваше криле през последните километри на дългото ни пътуване.
Вървяхме четири денонощия, но накрая стигнахме до южното крайбрежие на Думнония. Заобиколихме големите мочурища и от хребета на един висок хълм видяхме океана. Спряхме на билото за малко, а вечерните лъчи на слънцето галеха раменете ни и осветяваха широката речна долина, която докосваше морето под нас. Това беше Камлан.