Господарят на войната

— Не трябваше да идвам — каза Сеграмор след малко.

— И защо? — учудих се аз, никога не ми се беше случвало да чуя Сеграмор да клинчи от битка.

— Сигурно са ме проследили — обясни той, завъртайки глава на запад, където бяха враговете.

— Може да са знаели и без това къде отиваме — опитах се да го успокоя, макар че ако Мерлин не беше издал Камлан на Нимю, изглеждаше по-вероятно Мордред да е оставил няколко лековъоръжени конници да наблюдават Сеграмор и после тези разузнавачи да са издали нашето скривалище. Но както и да бе станало, вече беше твърде късно. Хората на Мордред знаеха къде сме и сега въпросът беше кой ще бъде по-бърз — Кадуг или врагът.

— Чуйте това — викна Гуидър. Той беше облечен с ризница, а на щита му беше изрисувана мечката на баща му. Беше нервен и нищо чудно, защото това щеше да бъде неговата първа истинска битка.

Заслушах се. Подплатеният с кожа шлем приглушаваше шума, но накрая чух глухите удари на копита по пясъка.

— Не се изправяйте! — озъби се Сеграмор на ония, които се изкушиха да надникнат над дюната. Конете тичаха в галоп по пясъчния бряг и само дюната ни скриваше от тях. Шумът се приближаваше и се превръщаше в тътен. Ние стиснахме копия и мечове. Шлемът на Сеграмор бе украсен с лика на озъбена лисица. Вторачих се в лисицата, но чувах само нарастващия тътен на копитата. Беше топло и по лицето ми се стичаше пот. Ризницата ми тежеше, но така я чувствах само докато започнеше битката. Първите копита изтрополяха край нас и отминаха, после чухме Артур да вика откъм брега:

— Сега! — викаше той, — Сега! Сега! Сега!

— Тръгвайте! — извика Сеграмор и ние всички се закатерихме нагоре по дюната. Ботушите ни се пързаляха по пясъка и на мен ми се струваше, че никога няма да успеем да стигнем до върха, но след миг вече се прехвърляхме от другата страна, откъм морето, и тичахме надолу към брега, почернял от конници. Артур се беше обърнал и неговите тридесет човека се сблъскаха с преследвачите си, които бяха два пъти повече от хората на Артур. В този миг вражите конници ни видяха да тичаме към тях откъм фланга им и по-благоразумните веднага обърнаха конете и хукнаха на запад да се спасяват. Но повечето останаха да се бият.

Изкрещях някакво предизвикателство, поех удара на нечие копие с центъра на щита си, замахнах с Хюелбейн към задния крак на коня, за да осакатя животното и щом конят се килна към мен, забих Хюелбейн дълбоко в гърба на ездача. Той извика от болка, а аз отскочих назад, за да избегна тежката маса на падащия кон, заедно с конника, които се сринаха сред вихрушка от копита, пясък и кръв. Ритнах гърчещия се човек в лицето, и забих Хюелбейн в него, после бързо вдигнах меча нагоре, за да отбия слабия удар с копие, отправен срещу мен от друг изплашен конник. Сеграмор надаваше ужасен боен вик, а Гуидър забиваше копието си в паднал на мокрия пясък човек. Вражите конници се опитваха да се оттеглят от сражението и пришпориха конете си през плитката морска вода, където оттеглящите се вълни засмукваха вихри от пясък и кръв обратно в морето. Видях как Кълхуч пришпори своя кон след вражи ездач, настигна го и го смъкна от седлото. Човекът се опита да се изправи на крака, но Кълхуч вдигна меча си, завъртя коня и нанесе смъртоносен удар. Малцината оцелели врагове сега бяха притиснати между нас и морето и ние ги избихме с мрачна решителност. Конете цвилеха и ритаха с копита, докато умираха. Малките вълни порозовяха, а пясъкът почерня от кръв.