Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— От Иска до това — отбеляза той тихо.
— От Минид Бадън до това — поправих го аз. Той вдигна рамене.
— Горкият Утър — каза Артур и сигурно си мислеше за клетвата, която бе направила от Мордред крал, клетвата, която ни бе довела до тази огряна от слънцето пясъчна ивица край морето.
Подкрепленията на Мордред пристигнаха ранно следобед. Повечето дойдоха пеша в дълга колона, която се появи провлечена и разпокъсана откъм западния край на морето-езеро. Преброихме повече от сто човека, а знаехме, че идват още.
— Те ще са изморени — каза ни Артур, — а ние имаме и оградата от духове.
Но врагът вече имаше друид. С подкрепленията бе пристигнал Фергал и час по-късно видяхме и първата колона копиеносци. Наблюдавахме друида, който допълзя до оградата от духове и подуши соления въздух като куче. Хвърли шепи пясък към най-близката глава, подскочи веднъж-дваж на един крак, после изтича до копието и го събори. Оградата бе разрушена и Фергал вдигна глава към слънцето и нададе силен победоносен вик. Ние надянахме шлемовете, приготвихме си щитовете, наточихме оръжията си.
Приливът се завръщаше, а с него и първите рибарски лодки. Ние им викнахме, когато минаваха покрай пясъчната ивица, но повечето се направиха, че не чуват призивите ни — местните твърде често са имали сериозни причини да се страхуват от копиеносци, но тогава Галахад размаха златна монета и тази примамка наистина накара една лодка да се отбие и предпазливо да забие нос в брега и да пристане в пясъка близо до пламтящата погребална клада. Двамата рибари, (целите им лица бяха покрити със сини татуировки) се съгласиха да закарат жените и децата до лодката на Кадуг, която почти беше отново на вода. Дадохме злато на рибарите, помогнахме на жените и децата да се качат в лодката и изпратихме с тях един от ранените копиеносци да ги пази.
— Кажете на другите рибари, — обърна се Артур към татуираните мъже, — че ще има злато за всеки, който тръгне с лодката си след Кадуг.
Той се сбогува набързо с Гуинивиър, а аз със Сийнуин. Задържах я в прегръдките си за миг-два и открих, че просто нямам думи.
— Остани жив — каза ми тя.
— Ще го направя заради теб — отвърнах й аз, после помогнах да избутаме лодката в морето и тъжно гледах как бавно се отдалечават.
Миг по-късно един от нашите конни разузнавачи пристигна в галоп откъм оградата от духове.
— Идват, господарю! — викна той.
Дадох на Галахад да затегне ремъка на шлема ми, после вдигнах ръка, да завърже здраво щита за нея. Той ми подаде копието.
— Бог да е с теб — пожела ми той, после взе своя щит, украсен с християнския кръст.
Този път нямаше да се бием сред дюните, защото нямахме хора да направим достатъчно дълга стена от щитове, с която да преградим неравната част на пясъчната ивица, а това значеше, че конниците на Мордред можеха да ни заобиколят отстрани, да ни обградят и щяхме да сме принудени да се бием в един непрекъснато стесняващ се кръг от врагове. Не искахме да приемем сражението и в укреплението, защото и там можеха да ни обградят и така да ни откъснат от водата, където щеше да пристигне Кадуг. Затова се оттеглихме в тесния край на пясъчната ивица, където нашата стена от щитове можеше да покрие разстоянието от бряг до бряг. Погребалната клада все още гореше точно там, където свършваха бурените, бележещи крайната точка, до която достигаше приливът. Докато чакахме врага, Артур заповяда да натрупаме още от изхвърлените от морето дървета върху пламъците. Продължихме да подхранваме този огън, докато видяхме хората на Мордред да се приближават и тогава направихме нашата стена от щитове само на няколко крачки от пламъците. Поставихме черното знаме на Сеграмор в центъра на нашия фронт, допряхме щитовете си ръб о ръб и зачакахме.
Бяхме четиридесет и осем мъже, а Мордред водеше срещу нас повече от сто души, но щом видяха нашата стена от щитове, подредена и готова, те спряха. Някои от конниците на Мордред пришпориха конете си в плитките води на морето-езеро с надеждата, че ще успеят да ни заобиколят отстрани, но тук водата бързо ставаше дълбока, тъй като протокът минаваше близо до южния бряг. И те разбраха, че не могат да минат оттам, затова се смъкнаха от седлата, стиснаха щитовете и копията си и отидоха да се присъединят към дългата стена на Мордред. Погледнах нагоре и видях, че слънцето най-сетне бе започнало да слиза към високите западни хълмове. „Придуен“ почти бе на вода, макар че хората продължаваха да оправят стъкмяването й. Не след дълго, мислех си аз, Кадуг ще дойде, но по западния път идваха нови и нови копиеносци. Силите на Мордред нарастваха, а нашите можеха само да отслабват.