Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Той бе видял с очите си как шепа сбързове унищожават до крак цял отряд от стотина Д’Харански войници и в тяхно присъствие се чувстваше по-спокойно, макар и само с два отряда от по петстотин войници. Останалата част от армията му, наброяваща над сто хиляди мъже, щеше да се появи по-късно. Създателят му бе казал насън да прибегне към тях едва при завладяването на Ейдиндрил.
— Лунета — каза той тихо, без да отделя поглед от Сестрата, която разговаряше със сбързовете и жестикулираше бурно.
Тя приближи коня си до неговия. Попита го, без да повишава глас:
— Да, генерале мой?
— Лунета, виждала ли си Сестрата да използва силата си?
— Да, генерале мой. Когато отклони бурята от пътя ни.
— Можеш ли да я прецениш?
Лунета кимна леко.
— Може ли да се мери с теб, сестро?
— Не, Тобайъс.
Той й се усмихна.
— Това бъде добра новина. — Огледа се, за да е сигурен, че наблизо няма никой и че шестимата все още се виждат пред тях. — Малко съм объркан от онова, което ми каза Създателят през последните няколко нощи.
— Искаш ли да кажеш на Лунета?
— Да, но не сега. Ще поговорим по-късно.
Тя тайничко погали красотичките си.
— Може би когато останем насаме. Скоро бъде време да спрем за през нощта.
Тобайъс не пропусна нито въздържаната усмивка, нито предложението й.
— Тази нощ няма да спираме рано. — Той повдигна нос и задуши студения въздух. — Толкова е близо, че почти я подушвам.
Докато слизаха, Ричард броеше площадките, за да могат да се върнат на мястото, откъдето тръгнаха. Предполагаше, че е запомнил останалата част от пътя, но тази стълба на кулата бе дезориентираща. Миришеше на гнило, като в блато, може би защото водата, която капеше отгоре, се събираше на дъното.
На път за следващата площадка Ричард видя нещо да просветва във въздуха. В светлината на сферата, която носеше в ръка, забеляза, че встрани от тях има нещо. Краищата му издаваха жужаща светлина. Макар нещото да беше плътно, го разпозна като сбърз, увит в пелерината си.
— Добре дошъл, братко по кожа — изсъска онзи.
Бердин трепна.
— Какво беше това? — прошепна смутено.
Ричард я стисна за китката, щом тя се опита да мине пред него. Агиелът се стрелна в ръката й, тя мина от другата му страна, а той продължи напред.
— Просто сбърз.
— Сбърз! — прошепна тя дрезгаво. — Къде е?
— Точно тук, на площадката, близо до парапета. Не се страхувай, няма да те нарани.
След като блъсна надолу ръката й с Агиела, тя се вкопчи в черната му пелерина. Стъпиха на площадката.
— Дошъл си да събудиш Плъзгата ли? — попита сбързът.
Ричард се намръщи.
— Плъзгата?
Сбързът разгърна пелерината си и посочи надолу по стълбите с триострия си нож. В същото време тялото му придоби контур, люспите и пелерината се очертаха ясно.
— Плъзгата е тук долу, братко по кожа. — Мънистените му очи отново се вдигнаха. — Тя най-после е достъпна. Скоро ще дойде време да запее ябри.
— Ябри?
Сбързът повдигна триострия си нож и леко го завъртя. Цепката на устата му се поотвори в нещо като тънка усмивка.
— Ябри. Когато запее ябри, идва времето на кралицата.
— Кралицата?
— Кралицата има нужда от теб, братко по кожа. Трябва да й помогнеш.
Ричард усети треперещата Бердин до себе си, тя се притискаше до него. Реши, че трябва да тръгват, преди да е обезумяла от страх, и се запъти надолу по стълбите.
След още две площадки тя все още не го пускаше.
— Няма го — прошепна в ухото му.
Ричард погледна нагоре и видя, че е права.
Бердин го дръпна към една ниша с врата и опря гърба му в дървената плоскост. Пронизващите й сини очи бяха силно смутени.
— Господарю Рал, това беше сбърз.
Ричард кимна, малко притеснен от учестеното й накъсано дишане.
— Господарю Рал, сбързовете убиват хората. И ти винаги досега си им отвръщал със същото.
Ричард вдигна ръка към площадката горе.
— Този нямаше да ни причини зло. Казах ти. Не ни нападна, нали? Нямаше нужда да го убивам.
Тя сбърчи чело съсредоточено:
— Господарю Рал, добре ли си?
— Да, добре съм. Хайде да вървим. Сбързът ни подсказа какво трябва да търсим.
Щом той се опита да мръдне, тя го прикова обратно към вратата.
— Защо те нарече „братко по кожа“?
— Не знам. Сигурно защото има люспи, а аз кожа. Мисля, че искаше да ми покаже, че няма лоши намерения. Искаше да помогне.
— Да помогне? — невярващо повтори тя.
— Не се опита да ни спре, нали?
Тя най-после го пусна, но очите й останаха втренчени в него и едва след известно време се отместиха.
На дъното на кулата видяха пътека с метално перило, опасваща външната стена. В средата течеше мътна черна вода, тук-там над повърхността изникваха камъни. Между камъните под пътеката се спотайваха дъждовници. В гъстата, мастиленочерна вода плуваха насекоми.